Читаем онлайн «Да умреш в Италбар» 2 cтраница

вдигат. Пазачът им маха. Потеглят обратно в посоката, от която дойдоха.

Едрото тяло на Малакар се тресеше. Той се смееше.

После тръгна бавно обратно към мястото на срещата. Място, което бе избрал внимателно, тъй като Бланчен не бе обикновен свят.

Освен пазачите и алармите имаше и мрежа за въздушно следене на различни височини. Предишната вечер неговият кораб ефикасно ги бе блокирал на спускане и вероятно бе направил същото и на излитане. Той погледна часовника си и вдъхна още от прочистващия дробовете аерозол. Не си бе направил труда да се настрои към въздуха на Бланчен, както правеха пазачите, работниците и техниците, които живееха тук.

По-малко от четиридесет минути…

На Бланчен нямаше океани, езера, реки и потоци. Не беше останала нито следа от местния живот — само атмосфера, която свидетелстваше, че някога нещо е живяло тук. По едно време бяха възнамерявали да преобразуват планетата така, че да стане удобна за живот. Но проектът бе отхвърлен по две причини: големите разходи и едно алтернативно предложение за използването й. Група производители и превозвачи заявиха, че сухият климат и атмосфера предоставят идеални условия за използване на цялата планета като склад. Те предложиха на откривателите участие в начинанието и искаха да се заемат с разработването на планетата и с осигуряването на работници. Условията бяха приемливи, затова проектът бе реализиран.

Сега Бланчен изглеждаше като ананас от дурилид с милиони очи. Хиляди междузвездни товарни кораби постоянно кръжаха около нея, а между тях и стотиците хиляди докове за приземяване сновяха транспортните кораби, товарещи и разтоварващи. Трите луни на Бланчен служеха за диспечерски центрове и места за почивка. Наземните екипи, базирани в центровете, се движеха между доковете и складовете, товареха и разтоварваха. В зависимост от продукцията на даден отрасъл и от търсенето на световните потребители, някой док, зона или комплекс можеше да бъде зает постоянно, от време на време или съвсем рядко. Наземните екипи се местеха заедно с пренасочването на дейността. Заплатите на персонала бяха добри, условията на живот — сравними с тези на армията в мирно време. Складът беше полезен за планетата, на която се намираше. Но макар че заемането на складова площ означаваше разходи и следователно продължителното складиране водеше до загуби, междузвездният транспорт струваше още по-скъпо.

Поради това стоки, за които нямаше голямо търсене, можеха да останат на склад години, дори векове. Сградата, която Малакар посети, беше стояла необезпокоявана почти два земни месеца. Майлс знаеше това и не очакваше да срещне големи трудности. Обаче предвижданата сделка, за която бе научил, бе осъществена по-рано от очакваното.

Заради претовареността на диспечерските центрове и заради системата за наблюдение и изплъзване, програмирана в неговия малък личен кораб „Персей“, Малакар не смяташе, че поема прекалено голям риск, като напуска ДАЙНСО и навлиза в територията на Обединените лиги, идвайки на Бланчен. Ако го намерят и го убият, щеше да се окаже, че е сгрешил. Ако го разкрият и го пленят или ако той се предаде, няма да имат друг избор, освен да го изпратят у дома. Но вероятно първо ще го разпитват под въздействието на наркотици, ще разберат какво е направил и ще го предотвратят.

Но ако не го открият навреме…

Той тихо се разсмя.

… птицата щеше да нападне още веднъж и да унищожи още един мъничък червей.

Според часовника оставаха още петнадесет — двадесет минути.

— Къде си, Шинд?

— Над вас, пазя.

— Ще бъде чудесно, Шинд.

— Така изглежда, ако стане, както ми го описахте.

Три транспортни кораба проблеснаха над тях в посока изток. Малакар ги проследи с очи, докато не изчезнаха от погледа му.

— Уморен сте, командоре — каза Шинд, спомняйки си старите формалности.

— Нервно изтощение. Това е всичко, лейтенант. Ами ти?

— И аз се изнервих малко. Основната ми грижа, разбира се, е брат ми…

— Той е в безопасност.

— Знам. Но той няма да си спомни нашите уверения. Ще се почувства самотен, после ще се изплаши.

— Нищо лошо няма да му се случи, а ние скоро ще сме при него.

Отговор не дойде, така че Малакар вдъхна от газа и продължи да чака.

Насред дрямката си (колко ли дълга?) изведнъж чу:

— Идва! Сега! Идва!

Усмихнат, той се протегна и погледна нагоре, макар да знаеше, че все още не може да види това, което очите на Шинд вече бяха открили.

Корабът се спусна като паяк и увисна като зловеща коледна играчка. За момент застина над Шинд, докато той се качи. След миг се сниши още и пусна висящата стълба. Майлс я хвана, увисна на нея и беше вкаран в корема на „Персей“, минавайки покрай маската на Медуза с усмивката на Мона Лиза, която сам бе нарисувал там. Птицата жадуваше да убие змия, но щеше да се задоволи и с червей.

Малакар плю през люка миг преди той да се затвори, и улучи покрива на сградата под себе си.

* * *

На път към Италбар Хайдел фон