Ан Райс
Интервю с вампир
(книга първа от "Вампирски хроники")
Първа част
— Разбирам… — каза вампирът замислено и бавно тръгна към прозореца. Стоя там дълго, озаряван от мътното сияние на Дивисадеро Стрийт и светлините на преминаващите автомобили. Сега момчето виждаше мебелите в стаята по-ясно — кръглата дъбова маса, креслата. На едната стена имаше огледало и мивка. Той остави куфарчето си на масата и зачака.
— Колко лента си донесъл? — попита вампирът, като се обърна така, че момчето виждаше профила му. — Достатъчна ли е за историята на цял живот?
— Разбира се, ако историята си струва. Понякога интервюирам по трима-четирима души на вечер, ако имам късмет. Но историята трябва да е добра. Честно е, нали?
— Възхитително честно — отвърна вампирът. — Тогава бих искал да ти разкажа историята на моя живот. Даже много го искам.
— Страхотно — каза момчето и бързо извади малък касетофон от куфарчето си, след което провери касетата и батериите. — Нямам търпение да чуя защо смятате, че…
— Не — прекъсна го вампирът. — Не можем да започнем така. Машината готова ли е?
— Да — отговори момчето.
— Тогава седни. Ще светна лампата.
— Мислех, че вампирите не обичат светлината — каза момчето. — Мракът може би допринася за атмосферата.
Замълча. Вампирът го гледаше, застанал с гръб към прозореца. Момчето не можеше да различи лицето му, но нещо в неподвижната му фигура го смути. Понечи да заговори и спря. Въздъхна с облекчение, когато вампирът тръгна към масата и дръпна шнурчето, което висеше от тавана. Ярка жълта светлина озари стаята. Момчето се втренчи във вампира и не можа да сподави възклицанието си:
— Господи Боже!
Взираше се безмълвен във вампира. Той беше съвсем блед и някак гладък — сякаш изваян от кост. Лицето му беше безизразно като на статуя, ако не се брояха блестящите зелени очи, които пламтяха като огньове. Но тогава вампирът се усмихна някак тъжно и съвършено гладкото му лице се осея с малки бръчици като пукнатини по стенопис.
— Видя ли? — попита той тихо.
Момчето потрепери и вдигна ръка, сякаш да се предпази от ярката светлина. Огледа бавно черното палто с изящна кройка, което само беше зърнал в бара, дългите дипли на наметалото, черната копринена вратовръзка с голям възел и сиянието на бялата якичка — бяла като плътта на вампира. Вгледа се в гъстата черна вълниста коса, сресана назад и прибрана над ушите. Къдриците едва докосваха бялата якичка.
— Е, все още ли искаш интервю? — попита вампирът.
Момчето понечи да отвори уста, но от нея не излезе нито звук. Затова то само кимна. После каза:
— Да.
Вампирът седна бавно срещу нещо, наведе се напред и каза тихо и поверително:
— Не се страхувай. Просто включи касетофона.
Пресегна се през масата, а момчето се отдръпна и по слепоочията му започна да се стича пот. Вампирът го потупа по рамото и каза:
— Повярвай ми, няма да те нараня. Имам нужда от това интервю. Не можеш да си представиш колко е важно за мен. Да започваме. — Отдръпна ръката си, отпусна се назад и зачака.
Момчето избърса с кърпичка потта от челото си и горната си устна, после включи микрофона към касетофона, натисна бутона и започна:
— Невинаги сте били вампир, нали?
— Не — отговори вампирът. — Станах вампир, когато бях на двайсет и пет, през хиляда седемстотин деветдесет и първа година.
Озадачено от този твърде точен отговор, момчето повтори датата, преди да попита:
— Как се случи?
— Този въпрос изисква прост отговор. Не ми се иска да давам прости отговори — каза вампирът. — Ще ми се да разкажа истинската история…
— Добре — каза бързо момчето. Сгъна няколко пъти кърпичката и избърса горната си устна.
— Тя започна с една трагедия… — заговори вампирът. — Малкият ми брат… умря. — Замълча, а момчето се прокашля и избърса отново лицето си, преди да натъпче почти нетърпеливо кърпичката в джоба си.
— Сигурно е мъчително за вас? — попита колебливо младежът.
— Така ли ти се стори? — учуди се вампирът. — Не. — Поклати глава. — Просто съм разказвал тази история само на още един човек. И то много отдавна. Не, не е болезнено. Тогава живеехме в Луизиана. Купихме земя и създадохме две индигови плантации покрай Мисисипи, много близо до Ню Орлиънс…
— О, значи оттам е акцентът — тихо изрече момчето.
Вампирът се взря в него с недоумение.
— Нима имам акцент? — Засмя се, а момчето, изчервено, побърза да добави:
— Забелязах го в бара, когато ви попитах с какво се занимавате. Просто произнасяте малко по-остро съгласните. Тогава не се досетих, че е френски акцент.
— Точно така е — увери го вампирът. — Всъщност не ме учудва чак толкова. Просто забравям за това от време на време. Но нека продължа…
— Моля.
— Говорех за плантациите. Те имат много общо с това, че станах вампир. Но ще стигнем и дотам. Животът ни беше едновременно разкошен и примитивен. Смятахме това за изключително привлекателно.