Читаем онлайн «Звездната сянка» 3 cтраница

ми. — Чудесно. Много се притеснявахме за теб.

Погледнах накриво тунела, но оттам не се появяваше никой друг.

— Къде е дядо? — попитах с недоумение.

— Той спи — отговори бързо Данилов. — Спи в момента.

Аларите не се намесваха. Бяха сключили около нас космата окръжност и с любопитство наблюдаваха срещата. Потърсих с поглед командващия и попитах:

— По време на моето бягство… аз…

— Ти уби трима — отговори командващият, без да изчака да завърша.

А какво можех да очаквам всъщност? Добре, че бяха само трима. Наоколо имаше не-приятели и плененият регресор Ник Ример не се беше церемонил…

Данилов леко стисна ръката ми.

— Командващ… — започнах аз.

Глупаво беше да се извинявам и да моля за прошка. Вината не беше от онези, от които можеш да се освободиш с думи. Но какво друго ми оставаше?

— Пьотър Хрумов, като представител на расата на аларите те моля за извинение — каза командващият.

Вторачих се в блестящите черни очи. Не, той не се подиграваше.

— Накарахме те да пристъпиш законите на своята цивилизация — каза командващият. — Наложи ти се да убиваш съюзници. Вината ни е огромна, но не виждахме друг изход.

Не, не почувствах облекчение от думите му в коренно променилата се ситуация.

И може би това беше единственото, заради което още имах право да уважавам себе си.

— Командващ, моля за прошка расата на аларите — отговорих. — Скърбя за жертвите.

Аларът мълчеше. Колкото и различни да бяха етичните ни принципи, той не можеше да не страда за загиналите членове на екипажа. Иначе едва ли би командвал флотилия. Властта дава правото да приемаш и да изискваш жертви, но не избавя от болката. Разбира се, ако това е власт, а не тирания.

— Нали жертвата им не беше напразна? — попита командващият. — Беше ли в света на геометрите?

— Да. — Махнах с ръка към корабчето си. — Та нали това е друг кораб. Онзи, с който отлетях, беше разглобен и унищожен.

— Защо?

— Защото е бил в плен.

Данилов погледна тържествуващо към Маша и в мен се появи подозрението, че девойката е била склонна да монтира на корабчето на Ример десетина-двайсет „бръмбарчета“.

— Добре, че ти си избегнал тази участ — каза командващият.

— Едва успях — отговорих аз.

Аларът поклати глава. Навярно копираше човешкия жест, но при мишата му муцуна това изглеждаше комично.

— Може ли цивилизацията на геометрите да стане съюзник на слабите раси? — попита той.

Добър въпрос.

Най-добрият въпрос за сезона…

— Тя може да стане нов господар на слабите — отговорих аз. — Тя ще ни погълне. Ще ни подари идеологията си. Ще ни приеме в кръга си.

— Невъзможно е да се смени по насилствен път идеологията на едно развито общество — парира ме аларът.

— Няма да останем развити дълго време — съобщих му аз.

Черните миши очи ме пронизваха целия. После командващият огледа събралите се наоколо — и аларите се плъзнаха встрани. За десет секунди се ометоха като издухани от вятър.

— Да вървим, Пьотър. — Той протегна лапа и леко ме докосна по хълбока. — Хангарът не е мястото за този разговор. Стаята за доклади ни чака.

— За доклади или за разпити?

— Това зависи от ситуацията.

Ако се съдеше по размерите на „стаята за доклади“, сигурно тук понякога пред мишките докладваха слонове.

Обичайната за аларските кораби неравна повърхност на стените беше боядисана в мътнооранжево, а няколкото осветителни сегмента тлееха мътно и тревожно. Седнах и почти легнах на полегатото меко кресло, а люкът след мен беше затворен. Малко приличаше на заточение.

— Петя — разнесе се отнякъде гласът на Данилов. — Аларите молят за разрешение да пуснат газ.

— Какъв газ?

— Лек транквилант. За да си спомниш по-лесно. Абсолютно безвреден е.

Звучеше достатъчно неприятно. Свих рамене, погледнах в тавана.

— Давайте.

Нямаше нито звуци, нито миризми. Само ми се зави свят и светлината като че ли стана по-ярка.

Не усещах нищо, подсказващо за въздействието на наркотик. Навярно аларите бяха сбъркали и транквилантът им не действаше на хората…

После ме налегна скука. От колко време вече лежах така? Минута, две? Адски много! Не бива така да се пилее скъпоценното време! Може да се умре от мъка! Размърдах се, борейки се с желанието си да стана и да изляза.

— Пьотър — разпознах гласа на командващия, — разкажи какво стана с теб след бягството. От момента, в който се озова в кораба.

Този въпрос ми донесе облекчение. Беше се появило някакво занимание!

— Казвах се Ник Ример — отговорих аз. — Това ми съобщи корабът, като използва безгласен канал за общуване. Бях разузнавач и регресор. Значението на първото е ясно, а работата на регресора е да се внедри в чуждото общество и да намали равнището на развитието му. Това се прави като подготвителен етап преди развитието на цивилизацията по правилен път.

— Какъв е този правилен път? — попита аларът.