Читаем онлайн «Магистрала на вечността»

Клифърд СаймъкМагистрала на вечността

1

Ню Йорк

Телеграмата завари Буун в Сингапур:

„Имам нужда от човек, който може да премине отвъд. Коркорън.“

Той хвана следващия самолет.

Шофьорът на Коркорън го чакаше пред митницата на летище „Кенеди“. Взе чантата на Буун и го поведе към лимузината.

Бе валяло. Буун се отпусна удобно в тапицираната седалка, наблюдавайки през стъклото движението навън. Колко ли време мина, запита се той, откакто бе за последен път в Манхатън? Десет години, а може и повече.

Докато пътуваха към сградата, в която живееше Коркорън, започна да вали отново. Шофьорът събра багажа на Буун, извади чадър за него и го заведе до частен асансьор към апартамента на последния етаж.

Коркорън чакаше в библиотеката. Стана от един стол в ъгъла и прекоси стаята, покрита с дебел килим, като протегна напред едната си ръка с израз на облекчение върху лицето.

— Благодаря, че дойде, Том. Добре ли пътува?

— Доста добре — каза Буун. — Дремнах малко.

Коркорън кимна.

— Спомних си, че винаги можеш да спиш в самолети. Какво пиеш напоследък?

— Скоч с капка сода — Буун се отпусна на посочения му стол и изчака, докато му подадат питието. Отпи голяма глътка, като хвърли едно око на интериора в стаята. — Изглежда, че се справяш добре в последно време, Джей.

— Отлично. Имам богати клиенти, които плащат за това, което получават. И сътрудници по целия свят. Ако някой дипломат подсмръкне в Богота, аз научавам новината до няколко часа. Какво правеше в Сингапур?

— Нищо. Просто ваканция. Мога да си позволя да избирам темите на статиите си напоследък. Не е както преди.

— Кога беше това — попита Коркорън, — като се видяхме за последен път, имам предвид.

— Трябва да са петнайсет години или повече. Онази неприятна история на Изток. Ти дойде с танковете.

— Точно така. Ние доста закъсняхме. Беше кървава баня. Навсякъде осеяно с трупове и не се вижда никой жив.

Коркорън се намръщи при спомена.

— Тогава внезапно видяхме теб, недокоснат, стоящ между мъртъвците. Беше облечен в онова яке с многото джобове за твоите тефтерчета, касетофон, касетки, фотоапарат и филми. Носеше толкова много неща, че сякаш щеше да се пръснеш. И ми каза, че току-що си преминал отвъд.

Буун кимна:

— Смъртта бе само на половин секунда. Затова и преминах отвъд. Когато се върнах, те видях. Но не ме карай да ти обяснявам. Не можех да ти обясня тогава, не мога да ти обясня и сега. Единственият отговор е този, който не обичам — че съм по някакъв начин ненормален.

— Нека кажем мутант. Опитвал ли си го оттогава?

— Никога не съм опитвал. Но то се случи още два пъти — веднъж в Китай и веднъж в Южна Африка. Когато го правех, изглеждаше естествено — нещо, което всеки човек би направил. А сега разкажи за себе си.

— Чу ли какво ми се случи?

— Една част — отвърна Буун. — Ти си шпионин — ЦРУ и така нататък. Хващат те, ала се измъкваш и един изтребител те спасява. Опасно кацане, като от второкачествен филм. Самолетът е ударен, но успява да се върне…

— Точно така — каза Коркорън. — После се разби. Задната част на главата ми бе смазана и бях толкова близо до смъртта, че другото нямаше значение. Но имах много важна информация, така че направиха чудеса, за да ме спасят… Не знам как, но трябваше да омешат всичко в главата ми по странен начин. Очевидно някакви жички в мозъка ми са се преплели или нещо подобно. Сега понякога виждам нещата различни — виждам неща, които останалите не виждат или не могат да видят. И мисля по дяволски начин. Смесвам малки части информация в някакъв вид тайнствена дедуктивност, която не се подчинява на законите на нормалното мислене. Знам някои неща, без да има логична причина да ги знам. И ги използвам.

— Чудесно. И това има ли нещо общо с факта, че ме повика от Сингапур? — попита Буун.

Коркорън замислено се облегна назад и отпи от питието, което си беше забъркал. Най-сетне кимна.

— Има нещо общо с един от моите клиенти. Той ме потърси преди около шест години. Каза, че името му е Андрю Мартин. Може би си и беше такова…

Мартин бе дошъл, дръпнат и хладен, без да пожелае да си стиснат ръцете. Той напълно отказа да отговаря на каквито и да е въпроси. И тогава, когато Коркорън се опита любезно да му покаже вратата, Мартин бръкна във вътрешния си джоб, извади един плик и го остави на масата. Вътре имаше сто банкноти по хиляда долара.

— Това е само капаро — заяви той. — За всяка работа, която свършите, ще плащам два пъти повече от обичайната ви тарифа.

Това, което той искаше, бяха слухове от цял свят. Не обичайните политически информации, а необикновени ненормални историйки — такива, които на пръв поглед изглеждат без никакъв смисъл. Той не каза къде може да бъде намерен. Щеше да се обажда и да съобщава на Коркорън къде да го потърси — винаги на различни места.

Нямаше много от слуховете, които търсеше, но пък за тях плащаше добре, обикновено — повече от двойната тарифа — и винаги в