Сара Шепард
Потрес
( книга 11 от "Малки сладки лъжкини")
Не е важно кой започва играта, а кой я завършва.
Джон Удън
Купчина тайни
Извършвали ли сте някога нещо толкова срамно, толкова стряскащо, толкова нетипично за вас, че чак да ви се прииска да изчезнете? Може би цяло лято сте се крили в стаята си, ужасени дотолкова, че да ви е страх да си покажете лицето навън? Може би сте умолявали родителите си да ви позволят да се прехвърлите в друго училище. А може би родителите ви не са знаели за вашата тайна — скрили сте я дори от тях. Страхували ли сте се, че само като ви погледнат, ще разберат, че сте направили нещо ужасно.
Едно красиво момиче от Роузууд цели девет дълги месеца криеше в себе си тайната. Тя избяга от всичко и всеки — освен от трите си най-добри приятелки. Когато всичко свърши, те се заклеха да не я разкриват пред никого.
Но това е Роузууд. А в Роузууд единственият начин да запазиш тайните си е да нямаш такива…
Онова лято в Роузууд, Пенсилвания, живописното, богаташко предградие на двайсетина минути път от Филаделфия, беше едно от най-горещите. За да избягат от жегата, хората се стичаха на тълпи край басейна на кънтри клуба, трупаха се пред щандовете в местния филиал на „При Рита“ за свръхголеми порции от ягодов сладолед и скачаха голи в малкото езерце край органичната ферма на семейство Пек, въпреки отдавнашните слухове, че тук е бил открит труп. През третата седмица на месец август времето внезапно се промени. Местният вестник го нарече „Студ в лятна нощ“, защото няколко поредни нощи температурите паднаха под нулата. Момчетата измъкнаха суичърите си, а момичетата навлякоха чисто новите си дънки и грейки. За една нощ листата по дърветата се оцветиха в червено и златисто. Сякаш Оная с косата бе дошла и с един удар бе отнела жизнеността на сезона.
В онази мразовита четвъртъчна нощ едно очукано субару премина по тъмната улица в Уесекс, градче недалеч от Роузууд. Примигващият електронен часовник в центъра показваше 01:26 часа, но четирите момичета в колата изобщо не бяха сънени. Те всъщност бяха пет: най-добрите приятелки Емили Фийлдс, Ариа Монтгомъри, Спенсър Хейстингс, Хана Мерин… и мъничкото, безименно бебе, което Емили беше родила същия ден.
Те подминаваха къща подир къща и се взираха в номерата по пощенските кутии. Когато приближиха номер 204, Емили изпъна гръб.
— Спри — каза тя, опитвайки се да надвика рева на бебето. — Това е. — Ариа, облечена с пуловера „Феър Айл“, който си бе купила по време на почивката в Исландия — почивка, за която не смееше да си помисли, — отби встрани и паркира до тротоара.
— Сигурна ли си? — Тя погледна към скромната бяла къща. В предния двор до автомобилната алея имаше баскетболен кош, отстрани се виждаше голяма плачеща върба, а под предните прозорци се виждаха весели цветни лехи.
— Милион пъти съм виждала този адрес на формуляра за осиновяването. — Емили докосна прозореца. — Шип лейн, номер двеста и четири. Със сигурност живеят тук.
Двигателят на колата угасна. Дори бебето спря да плаче. Хана погледна към детето, което лежеше до нея на задната седалка, и сви идеалните си розови устни. Спенсър също погледна към бебето и се размърда смутено. Ясно бе какво си мислят: как е възможно това да се случи на сладката, послушна малка Емили Фийлдс? Те й бяха най-добри приятелки още от шести клас, когато Алисън Дилорентис, най-популярното момиче в частното училище „Роузууд дей“, в което всички учеха, реши да ги включи в своята нова клика.
Емили мразеше да говори зад гърба на хората, никога не раздухваше скандали, предпочиташе да носи торбести тениски и къси, прилепнали поли — и предпочиташе момичетата пред момчетата. Момичета като Емили не забременяваха.
Онова лято всички си мислеха, че Емили кара курсовете в университета „Темпъл“, подобни на онези, които Спенсър посещаваше в Пен. Но лека-полека тя разкри пред всички истината: беше се крила в пансиона на сестра си във Филаделфия, защото беше бременна. Ариа, Спенсър и Хана реагираха по един и същи начин, когато Емили им съобщи новината: и трите зяпнаха в безмълвен шок. „От кога знаеш?“, я бяха попитали. „Направих си тест за бременност когато се върнах от Ямайка“, беше отвърнала Емили. Бащата беше Айзък, момчето, с което ходеше миналата зима.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита тихо Спенсър. Някакво отражение в прозореца привлече погледа й и тя се сви от страх. Но когато се обърна и погледна към къщата от другата страна на улицата, която представляваше също така скромна постройка, не видя никого.
— Имам ли друга възможност? — Емили завъртя розовата гумена болнична гривна на китката си. Персоналът в болницата „Джеферсън“ дори не знаеше, че е излязла — лекарите поискаха от нея да остане още един ден, за да могат да наблюдават шева след секциото. Но ако тя бе останала дори минута повече, планът й нямаше да проработи. В никакъв
