Карл Май
Магреб ел акса
Магреб ел акса, Крайния запад, гласи арабското име на Мароко, чийто султан бе получил неотдавна отрова от една жадна за мъст туниска одалиска. Владетелят не умря и последните новини дори обявиха състоянието му за доста задоволително. Но въпреки това чакали и хиени дебнеха пред стъпалата на трона му наследството, за което при всички случаи щеше да се пролее кръв, а от другата страна на морето хералдическите животни на средиземноморските държави се бяха снишили в готовност за скок, за да «запазят своите лежащи в подножието на Атлас интереси», както гласеше дипломатическият израз.
Вече се чуваше да квалифицират Мароко като африканската България и отвред се бяха отправили напрегнати погледи към тази страна, която отдавна вече не е, наистина, за нас една заключена със седем печата книга, но все пак предлагаше толкова своеобразие и оригиналност, че на човек му се искаше — особено в очакване на предстоящите там събития — да се запознае с нещо истински «магребско», та дори само на рисунка.
Една отлична възможност за това предлагат графиките на художника на английската мисия, която през април на текущата година тръгна от Танжер за столицата на страната.
Там виждаме най-напред вярно предадената картина на марокански музиканти, които трябва да възславят посрещането на мисията при губернатора на Дукала. Движейки се с танцови движения напред-назад, те надуват пищялките си, докато тъмнокожият диригент лумка табл, един приличащ на там-там инструмент. За някаква хармония, разбира се, тук изобщо не може да става дума, тъй като Негово превъзходителство «генерал Бас» никога не се е мяркал в Дукала.
Когато бедуинът реши да посреща гости, той го върши най-вече с «лаб ел барут», барутна игра. И колкото по-знатни и повече са тези гости, толкова по-голямо е количеството на изгърмения барут. Посрещачите препускат в бесен кариер срещу идващите, докато стигнат в такава непосредствена близост, сякаш в следващия миг ще прегазят гостите. Тогава рязко обръщат конете и се понасят обратно. Това се повтаря, докато стигнат дуара (село от шатри) или чара (село от къщи). Същевременно стрелят и крещят с все глас. Създава се впечатление, сякаш всички са обладани от Шейтана или злите джинове на пустинята. И ако гостите искат да проявят учтивост, трябва да се включат в гюрултията и да опитат дори да надминат другите. Така възниква сцена, която не подлежи на никакво описание.
Жените и дъщерите стоят при входа на редиците шатри или колиби и викат към приближаващите своето «Мархаба» (Добре дошли). Една или друга може да се увлече от въодушевлението и да извика пълния поздрав: «Ахла ва сахла ва мархаба!» (Пожелавам ти голямо семейство, лек живот и благополучие!)
Върху опаката страна на тази лъскава монета могат да се видят просяците, от които истинският, горд син на пустинята би се срамувал. Той отделя от своя имот за бедните си съплеменници достатъчно, за да не им се налага да просят. Но уседналият мавър е с по-кораво сърце. Заговори ли го някой просяк с «Дахел Аллах» (В името на Аллах), той му казва «Аллах юселлимак!» (Аллах да те пази!) и отминава със стисната ръка. Но нека ние пожелаем на застаналите тук при изхода на бивака просяци по-радушни дарители, които ще постъпят според думите на пророка: «А’мелхер ва ирмих фил бахр!» (Стори добро и го хвърли в морето!)
Когато гостите са изтупали от себе си пътния прах и са се отморили, опитали са пилафа, кускусуто и неизменния, плуващ в мазнина овен, направили са или са получили посещение и са огледали стадата, шейх ел урди, господарят на бивака, ги кани да се уверят в превъзходните качества на неговия шахин.
Добре дресираният сокол е гордост за своя притежател. Той е обучен дори за лов на газели, като каца на главата й и й изкълвава очите. Един шахин трябва да бъде дързък и винаги готов за бой; не бива да се бои дори от ел бюдж, могъщия брадат лешояд. Когато ловува със сокола, бедуинът винаги язди най-добрия си кон, може би дори някой раджи пак (чиста кръв), който води произхода си от любимата кобила на Мохамед. Той познава всяко движение на господаря си и го следи внимателно. Когато бъде снета качулката на сокола, той вече е готов да отлети всеки момент. И едва господарят е протегнал ръка да подхвърли птицата, тя се стрелва без команда към дивеча, когото е наблюдавала също така зорко като него.
Докато заможният обитател на равнината се отдава на лов със соколи, бедният, но дързък жител на Атласките планини обича един друг вид спорт, който действително не се хармонира добре с нашата осма заповед. Думата «харамия» (разбойник) минава при него за една много почтена квалификация. При това той е необикновено учтив и на никого не изпразва джобовете, без да изрече при всеки предмет, който му взема, едно любезно «Бидестурак» или «’ан иснак» (С твое позволение).
Съвсем други са нещата при мароканския трибус, когато посреща по военному знатни гости. Той не минава, наистина, без велелепие, но ако