Читаем онлайн «Покана за екзекуция (Романи)»

Владимир НабоковПокана за екзекуцияРомани

Защита Лужин

1

Най-много бе поразен, че от понеделник ще бъде Лужин. Баща му — истинският Лужин, големият Лужин, Лужин, който пишеше книги — излезе от стаята усмихнат, потривайки ръце, намазани за през нощта с прозрачен английски крем, и с вечерната си велурена походка се върна в спалнята. Жена му вече лежеше в постелята. Тя се надигна и попита: „Е, какво, как?“ Той съблече сивия си халат и отвърна: „Размина се. Прие го спокойно. Уф… Направо камък ми падна.“ — „Колко се радвам… — каза жена му, като полека издърпваше копринената завивка върху си. — Слава богу, слава богу…“

Наистина беше облекчение. Цялото лято — цялото бързо лято в имението, състоящо се от три миризми: на люляк, на сенокос и на сухи листа, — цялото лято обсъждаха въпроса кога и как да му кажат и все отлагаха, отлагаха, настъпи вече краят на август. Кръжаха около него, стягаха предпазливо кръговете, но щом само вдигнеше глава, баща му с престорен интерес чукаше по стъклото на барометъра, чиято стрелка винаги сочеше буря, а майка му потъваше някъде навътре в къщата, като оставяше всички врати разтворени, забравила дългия, рошав букет от камбанки върху капака на рояла. Дебелата французойка, четяща му на глас „Монте Кристо“ и прекъсваща четенето, за да възкликне разчувствувано: „Клети, клети Дантес!“ — предлагаше на родителите му тя да хване бика за рогата, макар непоносимо да се страхуваше от този бик. „Клети, клети Дантес“ не пораждаше състрадание у него и наблюдавайки възпитателните й въздишки, той само присвиваше очи и търкаше картона с гумата в усилието си колкото може по-ужасно да нарисува издатината на нейния бюст.

Много години по-късно, през неочаквано просветлената чудесна година, той със замайващ възторг си спомни тези часове с четенето на верандата, заплавала сред шума на градината. Споменът беше просмукан от слънце и от сладко-мастиления вкус на онези захарни пръчици с дъх на сладника, които тя раздробяваше с удар на джобното си ножче и го убеждаваше да ги държи под езика си. И пирончетата за тапициране, които сложи веднъж върху плетената седалка на креслото, предназначено да поеме с пръхкав пукот тежките й телеса, в спомените му бяха равноценни на слънцето, на шума от градината, на комара, който, впил се в ожуленото му коляно, блажено надигаше рубиненото си коремче. Добре, подробно познава десетгодишното момче коленете си — разчесаната до кръв пришка, белите следи от ноктите върху загорялата кожа и всичките драскотини, с които се подписват песъчинките, камъчетата, острите пръчки. Комарът отлиташе, избегнал удара, французойката настояваше да не се върти на стола; стръвно, лъснал неравните си зъби — които столичният зъболекар бе обхванал с платинена пластинка, — навел глава с къдрички на темето, четеше, дръгнеше ухапаното място с петте си пръста — и бавно, с нарастващ ужас французойката протягаше ръка към тетрадката за рисуване, към невероятната карикатура.

„Не, по-добре аз да му кажа — колебливо отвърна бащата Лужин на предложението й. — Ще му кажа по-късно, сега нека спокойно прави диктовките с мен.“

„Тази нощ луната блести като нож — равномерно диктуваше той, като се разхождаше назад и напред из класната стая. — Тази нощ луната блести като нож.“ И синът пишеше, почти легнал върху масата, лъснал зъби в метални скели, като оставяше празно място в думите „нощ“ и „нож“. Аритметиката му вървеше повече: имаше тайнствена сладост в това, че дългото, мъчно намерено число в решителния миг, след многобройни приключения се дели без остатък на деветнайсет.

Той, бащата Лужин, се страхуваше, че когато синът узнае за какво толкова са му били нужни съвсем безличните Трувор и Синеус¹ и таблицата на думите, които се пишат с „е двойно“, и най-важните руски реки, с него ще се случи същото както преди две години, когато бавно и тежко при звука на скърцащите стъпала, на пукащите подове, на местените сандъци, изпълнила цялата къща, се появи французойката. Но нищо подобно не се случи. Той го изслуша спокойно и когато баща му, мъчейки се да подбира най-интересните, най-примамливите подробности, му каза между другото, че като голям ще го назовават по фамилно име, синът се изчерви, запримигва, облегна се назад на възглавницата, разтворил уста и завъртял глава („Не се върти така“ — притеснен каза баща му, забелязал смущението му и очакващ сълзи), но той не се разплака, а вместо това някак изду бузи, зарови лице във възглавницата, пухтейки с устни в нея, и изведнъж, надигнал се бързо — раздърпан, топъл, с блеснали очи, — попита припряно дали вкъщи ще го наричат Лужин.

И сега на път за гарата в навъсения, напрегнат ден бащата Лужин, седнал до жена си в каляската, гледаше сина си, готов начаса да се усмихне, ако той обърне към него упорито извърнатото си лице, и недоумяваше отде накъде изведнъж е станал „ячък“, както се бе изразила жена му… Синът седеше на предната седалка, загърнат в кафеникавия си