Читаем онлайн «Отмъщението на ери» 3 cтраница

приличаше ли това на щастливо сватбено пътуване? И защо се отличаваше лодката на Потомба от останалите, след като имаше все пак само една дъщеря?

Той наблегна по-здраво веслото и след броени мигове лодката застърга по пясъка на брега. Върза я с ликовото въже за един забит за тая цел кол и притича към стария слуга.

— Потай — попита той, — какво правиш днес тук на брега на Таити?

Старият вдигна поглед.

Очите му прелетяха по фигурата на питащия с неописуем израз.

— Атуа, богът на всичко добро, да бъде с теб, Аноуи! Иди си вкъщи и питай какво правя тук!

— Не искаш ли ти самият да ми кажеш?

— Не мога, Аноуи! Моето сърце много мисли за теб през всичките седмици, докато ти беше на островите Табуай. Оро, богът на всичко зло, се спусна над Еймео и Потомба, великия принц, който отхвърли вярата на дедите и сега се моли на бога, за когото ни приказва старият блед митонаре.

«Митонаре» означава мисионер, но с тази дума островният народ обозначава в своя много опростен език всичко, което е свързано с религията на християните. Така например църква, проповедник, олтар, проповед, блажен, свят, благочестив винаги бива наричано само с «митонаре».

— Възможно ли е, Потай? — попита младият мъж. Беше толкова уплашен, че въпреки бронзовия цвят на лицето се видя как кръвта се оттегли от страните му. — Ох, да си бях останал у дома! Знаех си, че онова чуждо влечуго ще се промъкне в неговата къща, за да му открадне вярата на нашите бащи, но се помамих да отида към земите на Табуай, а търговията, която ми донесе голяма печалба, ме задържа толкова дълго време. Аз ще говоря с него, ще го върна пак при истината на нашите жреци и Манина с удоволствие ще ми помогне!

— Манина, твоята жена?

— Да. Тя ме обича повече от живота си, последва ме от бащиния си дом на Еймео до Папеете, а когато тръгвах, изплака цяло море от сълзи. О, сладка моя Манина, днес ти отново ще ме видиш и двамата ще изтръгнем Потомба от ръката на митонарето! Но я кажи, какво правиш тук?

— Устата ми не иска да говори, думите й тежат!

— Потай… твоят дух е мрачен, а очите ти са влажни! Ти ме обичаш, твоят лик и без думи ми казва, че ме грози нещастие. То е свързано с Манина. Как стоят нещата около нея?

— Не мога да ти кажа, но си мисля за Маори, който беше твой съперник!

— Маори?

Само тази дума изговори, но с един скок се намери между канутата и полетя навътре в сушата. Не обръщаше внимание на тълпата, чиито погледи се спираха съчувствено върху него, отминаваше тичешком и онези, които излизаха напред да му кажат някоя дума. Заобиколи Папеете, докато стигна една постройка, която се отличаваше със своята големина и площта на принадлежащите й насаждения.

В тази къща беше прекарал своето златно юношество, тук бе виждал благоговението, което отдаваха на баща му, най-големия вожд на Таити, тук бе преживял разрушаването на всички традиционни и поради това свещени връзки, което бе коствало на неговия баща властта, авторитета и… живота. Благородният произход беше станал безстойностен. Той подхвана заедно с брат си търговия с разположените в съседство архипелази и спечели богатство на мястото на изгубеното влияние като ери, като принц. После бе споходен от щастието да получи най-красивото момиче на Дружествените острови за жена, макар че Маори, влиятелният син на свещеника, който беше станал християнин и местен митонаре, се бе домогвал до ръката й, за да използва влиянието на нейния баща.

Какво се беше случило сега с нея? Влезе в къщата и завари брат си мрачно да седи в един ъгъл.

— Омби, какво е станало? — запита с почти пресекнал дъх.

— Аноуи, ти си тук? Хвала на Атуа, който те изпрати да освободиш душата ми от мъката, която й тежи! Достатъчно силен ли си да чуеш вестта?

— Силен съм. Какво стана с Манина? Защо не идва да ме посрещне?

— Тя вече не е тук.

— Вече… не е… тук? — Изрече с голямо затруднение тези толкова значими думи. — Жената на моето сърце вече не е тук? Къде отиде?

— Потомба дойде да я вземе и я даде за жена на Маори, отцепника. Днес е сватбата и канутата чакат във водата, за да отведат годеника на Еймео.

Аноуи не отговори. Пристъпи до отвора в стената, служещ за прозорец. Трябваше да има въздух, ако не искаше да се задуши. Гърдите му спазматично се повдигаха, а духът му излизаше с хъхрене между смъртнобледите устни.

Дълго, дълго стоя там, докато най-сетне бавно се обърна.

— Омби, тя с весело сърце ли го последва?

— Не. Той дойде да я вземе, когато ме нямаше, и с хитрост я е примамил да тръгне.

Аноуи задиша по-леко.

— Чуждото учение внася в сърцата омраза, раздор и лъжливост. То ще задуши нашата вяра както буренът — полезното растение. Аз ще си тръгна от страната на дедите и никога вече няма да се върна в нея.

— Ще си тръгнеш? От устата ти говори гласът на отчаянието!

— Не, Омби. Манина все още ме обича, аз съм спокоен. Но не мога да остана, ако…

Спря по средата на думата си, но брат му го разбра по искрящия поглед и бързото движение на