Читаем онлайн «Създаване на научнофантастичен роман»

Роджър Зелазни Създаване на научнофантастичен роман

Силвия Бурак ми поиска есе за „Писател“ и аз написах това, което ще прочетете по-долу. Голяма част от него разказва за съображенията, които повлияха върху изграждането на романа ми „Окото на котката“. Мисля, че нито преди, нито някога след това съм съобщавал в такива подробности нещата, които правя и мисля, докато пиша една книга. Въпреки това писанието е кратко и съм го включил тук за хората, които се интересуват от подобни неща.

Покойният Джеймс Блиш бе запитан веднъж откъде черпи идеите си за фантастични разкази. Той даде един от обичайните общи отговори, които всички ние даваме — от наблюдения, от четене, от целия си житейски опит и така нататък. Тогава някой го попита какво прави, ако от всичко това не му хрумва никаква идея. Той отговори незабавно:

— Плагиатствам от себе си.

Имаше предвид, разбира се, че преглежда по-ранните си работи за неизминати пътища, като се доверява на постоянството на съображенията и на обновлението на старото очарование, за да стимулира появата на нови идеи. И това дава резултати. Пробвал съм го от време на време и винаги въображението ми е бивало обилно напоено.

Но пиша повече от двайсет години и знам нещичко по въпроса, как работи мисълта ми, когато търся история или я разказвам. Невинаги съм знаел това, което знам сега, и много от ранните ми произведения са свързани с опипване — да определя темата, да реша какво наистина изпитвам към героите и идеите. Затова, след като това основно обмисляне приключи в общи линии, ми става по-лесно да се наместя на шофьорското място в една съвсем нова история, а не в някоя стара. Тя може да е последен модел, но шофирането е същото и щом веднъж напипам скоростния лост, знам какво да правя с него.

Например: обстановката. За мен научната фантастика винаги е представлявала рационалното — разпростиране в бъдещо или чуждо обкръжение на това, което е известно сега, докато фентъзи представя метафизичното — въвеждане на неизвестното, обикновено в чуждо обкръжение. Разликата помежду им често е размита, а понякога е и забавно да я размиваш. Но на практическо, работно равнище ги различавам така. Изискванията към двата типа разкази (няма да ми омръзне да го повтарям) са същите като към всяко белетристично произведение плюс добавъчната необходимост да се въведе и екзотично обкръжение. От трите основни елемента на всеки роман — сюжет, герои и обстановка — последната изисква допълнително внимание в научната фантастика и фентъзи. Тук — както никъде другаде — авторът ходи по въже между прекалените обяснения и прекалените предположения, между отегчаването на читателя с твърде много подробности и загубването му поради тяхната недостатъчност.

Отначало ми се струваше трудно. Научих се, като се стремях към пестеливи констатации, заставях разказа да върви бързо, а после въвеждах основното на части, постепенно. Някъде в процеса на работа разбрах, че ако това се прави както трябва, се решават два проблема: самото изложение на материала би могло, ако се поднесе точно дозирано, да стане допълнително средство за повишаване на читателския интерес. Приложих тази техника максимално във въведението към разказа „Варианти на Еднорога“, където отложих с няколко страници описанието на необикновеното създание, минаващо през странно място.

Фантазия от огньове, първоизточник на светлина, то се движеше с ловка, почти изящна предпазливост и преминаваше границата на съществуванието като разстрелян от бурята къс от вечерта. Или може би мракът между пламъците беше по-близо до най-истинската му природа — вихрушка от черна пепел, синхронизирана в подскачащ ритъм със затихващата мелодия на пустинния вятър надолу по дерето зад зданията, толкова празни и все пак пълни като страниците на непрочетени книги или тишината между нотите на песента.

Както виждате, внимавах да кажа точно колкото е необходимо, за да поддържам любопитството на читателя. Докато стане ясно, че това е еднорог в призрачен град на Ню Мексико, вече бях въвел нов образ и конфликт.

Героите са ми по-малък проблем от обстановката. Хората в научната фантастика си остават все пак хора. Главните герои имат тенденцията да ми се явяват почти напълно развити, а второстепенните не се нуждаят от много работа. Колкото до физическото им описание, отначало е лесно да се попрекали. Но колко всъщност му трябва на читателя? Колко може да възприеме съзнанието на един дъх? Да виждам образа изцяло, но да споменавам само три неща, реших аз. После да го зарежа и да продължа историята. Ако четвърти характерен белег се промъкне покрай разказа, добре. Но първоначално го оставям така. Нищо повече. Повярвайте ми, другите характеристики ще се появят, когато потрябва да ги узнаете.

„Той беше високо, червендалесто хлапе, едното му рамо беше по-ниско от другото.“ Ако бъдеше високо, червендалесто хлапе с яркосини очи (или кокалести ръце, или с буря от лунички по бузите), с