Читаем онлайн «Метро 2035 bg»
- 123 . . . последняя (171) »
Дмитрий Глуховски Метро 2035
Авторът благодари на Лариса Смирнова и Иля Яцкевич за помощта при създаването на тази книга.
Глава 1 Тук Москва
— Не бива, Артьом. — Отваряй. Отваряй, ти казвам. — Началник-станцията нареди... Нареди да не пускам никого. — Ти за идиот ли ме смяташ? Кой никой? Кой е „никой“? — Имам заповед! С цел защита на станцията... От облъчване... Да не отварям. Имам заповед. Разбираш ли?! — Сухия ли ти даде заповедта? Вторият ми баща ли ти даде такава заповед? Хайде, отваряй. — Ще ме изгонят заради теб, Артьом... — Ами тогава аз сам, ако ти не можеш. — Ало... Сансеич... Да, на пост съм... Тук е Артьом... Вашият. Какво да правя с него? Да. Чакам. — Доносничиш, а? Браво, Никицка. Доносничиш. Разкарай се! Така или иначе ще отворя. Така или иначе ще премина! Но от караулката изскочиха още двама, вмъкнаха се между Артьом и вратата и започнаха леко да го бутат, щадейки го. Артьом — вече уморен, с кръгове под очите, още несъвзел се след вчерашното изкачване — не можеше да се справи с часовоите, макар че никой не възнамеряваше да се бие с него. Започнаха да прииждат любопитни: мърляви момченца с прозрачни като стъкло коси; подпухнали домакини с ръце, сиво-сини от безкрайното пране с леденостудена вода; уморени и готови на всичко безумно ококорени фермери от десния тунел. Шепнеха си. Хем гледаха в Артьом, хем сякаш не; върху лицата им беше изписано дявол знае какво. — И все ходи и ходи. За какво ходи? — Аха. И вратата всеки път зейва. А оттам духа, между другото, отгоре! Нещастник... — Виж, не бива... Не бива така за него. Та той все пак... Всички нас... Спаси ни. И твоите деца. — Спаси ги, да. А сега какво? За това ли ги е спасявал? И сам се облъчва, и всички нас тука... За компания. — И най-важното — за чий му е там? Поне да имаше нещо! Защо? Но ето че сред тези лица се появи едно — най-главното. Занемарени мустаци, косите — вече оредели и целите побелели, като мост пресичат плешивината. Но лицето — изсечено само с прави линии; никакви закръгляния. И всичко останало в него — сурово, гумено, не може да се сдъвче, сякаш са взели човека и са го изсушили жив. Включително и гласа му. — Всички да се разотиват. Чухте ли ме? — Ето го Сухия. Сухия дойде. Да си прибира своя. — Чичо Саш... — Пак ли ти, Артьом? Нали говорихме с теб... — Отвори, чичо Саш. — Разотивайте се, ви се каза! Няма какво да гледате тук! А ти — да вървим. Вместо това Артьом седна на пода върху излъскания, студен гранит. Облегна гръб на стената. — Достатъчно — само с устни, беззвучно отбеляза Сухия. — Хората и без това шушукат. — Трябва. Длъжен съм. — Там няма нищо! Нищо! Няма какво да търсиш там! — Нали ти разправях, чичо Саш. — Никита! Ти какво зяпаш? Хайде, изпроводи гражданите! — Слушам, Сансеич. Така, някой отделни покани ли чака? Мърдай, мърдай... — занарежда Никицка, подкарвайки тълпата. — Глупости ми разправяше. Чуй ме... — Сухия изпусна изпълнилия го въздух, омекна, смръщи се, приседна до Артьом. — Ти се погубваш. Мислиш си, че тази екипировка ще те спаси от радиационния фон? Та тя е като решетка! Една басмена рокля ще ти помогне повече! — И какво? — Дори сталкерите не се качват горе толкова, колкото ти... Пробвал ли си да пресметнеш дозата? Ти какво: да живееш ли искаш, или да пукнеш? — Сигурен съм, че чух нещо. — А аз съм сигурен, че ти се е причуло. Няма кой там да изпраща сигнали. Няма, Артьом! Колко пъти трябва да ти го казвам? Никой не е останал. Нищо освен Москва. Освен нас тук. — Не вярвам. — Мислиш ли, че ме интересува в какво там вярваш и в какво — не? Дали ще ти окапе косата, това ме интересува! Дали ще започнеш да пикаеш кръв — също! Какво, искаш да ти изсъхне оная работа ли?! Артьом сви рамене. Помълча, размишлявайки. Сухия чакаше. — Чух го. Тогава, на кулата. По радиостанцията на Улман. — А освен теб не го е чувал никой. През цялото време, колкото и да сме слушали. Пуст ефир. И какво? — И аз отивам горе, ето какво. Това е. Артьом се изправи на крака, изпъна гръб. — А аз искам внуци — каза му изотдолу Сухия. — За да живеят тук? В подземията? — В метрото — поправи го Сухия. — В метрото — съгласи се Артьом. — И ще си живеят тук нормално. Стига да се родят. А така... — Кажи им да отворят, чичо Саш. Сухия гледаше в пода. В черния лъскав гранит. Явно там се виждаше нещо. — Чувал ли си какво разправят хората? Че си превъртял. Там, на кулата. Артьом се усмихна накриво. Пое си въздух. — За да имаш внуци, знаеш ли какво е трябвало, чичо Саш? Трябвало е да имаш свои деца. И тях да командваш. И внуците ти тогава щяха да приличат на теб, а не на дявол знае кого. Сухия замижа. Мина една секунда. — Никита, отвори му. Нека върви. Нека
- 123 . . . последняя (171) »