Читаем онлайн «Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)»

Джон Фаулз Грешницата от Лайм Риджис Прелъстената от френския лейтенант

Всяка еманципация се състои в това, че възвръща човешкия свят, човешките отношения към самия човек.

Маркс

Първа глава

„Взор над вълните

в залеза впила,

сякаш в омая

горко унила,

дави се в дните,

тъне в безкрая,

а далнините

мамят с оная

пагубна сила…“

Харди, „Загадката“¹

Няма по-неприятен от източния вятър в залива Лайм — там, където протегнатият на югозапад крак на Англия е най-дълбоко отхапан — и любопитният веднага би си направил няколко твърде вероятни извода за двойката, която в една пронизващо мразовита утрин в края на март 1867 година закрачи по бруления от виелицата кей на Лайм Риджис, едноименния старинен градец в проядената плът на острова.

След поне седемстотингодишно съжителство с вълнолома на Лайм Риджис, кореняците вече не виждат в него нищо повече от сив стар зид, вкопан в морето като дълъг извит нокът. Всъщност той е разположен толкова далеч от самия град — микроскопично подобие на Атина с нейната Пирея, — че те сякаш почти са му обърнали гръб. А и за кърпежа му през вековете е хвърлена толкова пара, че лаймчани имат основание за известна неприязън. Ала през погледа на ценителя, а не на данъкоплатеца, вълноломът наистина е най-красивият брегови вал в цяла Южна Англия. Не само защото — според туристическия справочник — той е пропит с дъха на седем столетия английска история, защото оттук са отплавали кораби на бой с испанската армада и недалеч оттук е дебаркирал Монмът², но най-вече защото е превъзходно творение на народния гений.

Примитивен — и все пак сложен; гигантски — но и изящен; обилие от изкусни линии и обеми, което напомня Хенри Мур и Микеланджело; прост, солно чист, строително съвършенство. Преувеличавам? Възможно е, но всеки би могъл сам да провери думите ми, тъй като от времето, за което разказвам, вълноломът почти не се е изменил, докато град Лайм вече не е същият и едва ли ще ви очарова, ако днес го погледнете откъм морето.

Но ако през 1867 година се обърнехте на север към сушата, както стори мъжът в онова утро, щяхте да видите напълно хармоничен пейзаж. Там, където вълноломът излизаше на брега, дванайсетина къщи бяха скупчени живописно около малка корабостроителница, на чието скеле стоеше — като Ноев ковчег — гръдният кош на малък платноход. Половин миля на изток отвъд вълнистите ливади се виждаха сламените и лескови покриви на самия Лайм, град, преживял разцвета си през средновековието и оттогава в непрестанен упадък. На запад се издигаха мрачни сиви скали, наричани тук Канарите, надвиснали над каменистия бряг, където в безумието си е слязъл Монмът. Отвъд и над тях, като вкопани стволове на тежки мачти, се извисяваха още скали, притулени в гъсти гори. На този фон вълноломът прилича на последна крепост — срещу ерозията на дивия западен бряг. В това също може сами да се уверите. Натам, докъдето поглед стига, нямаше никакви къщи: с изключение на няколко окаяни рибарски колиби, няма и днес.

Местното „зорко око“ — в Лайм, естествено, имаше такъв гражданин — би могъл следователно да заключи, че дамата и нейният кавалер са чужденци, и то изискани люде, на които острият вятър не може да развали удоволствието от разходката по вълнолома. От друга страна, ако фокусираше далекогледа си по-добре, въпросният гражданин би се усъмнил, че възможността да бъдат сами за тях е далеч по-интересна от архитектурата на бреговите съоръжения и по всяка вероятност щеше да отбележи, че що се отнася до външния им вид, това са хора с твърде изискан вкус.

Младата дама беше облечена по последна мода — 1867 година бе донесла нов повей: надигаше се бунт срещу кринолина и широкополите шапки. Окото зад далекогледа би могло да съзре пурпурна пола, почти дръзко тясна и… къса — под широкото зелено палто и над черните обувки, които стъпваха леко, се подаваха два бели глезена, над пристегнатия с мрежичка кок беше кацнала кокетна плоска филцова шапчица с вирната нагоре периферия и с изящно кичурче бели пера отстрани — стил в шапкарството, който жителите на Лайм нямаше да дръзнат да възприемат поне още една година. Мъжът беше малко по-висок, с безупречен светлосив костюм, с цилиндър в свободната ръка и със смело къси бакенбарди — година-две по-рано арбитрите на английската мъжка мода бяха обявили дългите за малко пошли, тоест смешни в очите на чужденеца. От днешна гледна точка младата дама бе облечена в твърде крещящи цветове, но по онова време светът преживяваше първата радост след родилните мъки от появата на анилиновите бои. И онова, което жените очакваха от един цвят — като компенсация за толкова много неща, изисквани от тяхното поведение, — беше яркост, а не дискретност.

Ала