Стивън Ледър
Госпожа Мафия
Пролог
Изстрелът дойде изненадващо за Престън Сноу. Сякаш някой го ритна в корема. Болката беше учудващо слаба — само тъпо пулсиране и разпространяващи се по цялото тяло студени тръпки. Той погледна недоумяващо мъжа с пистолета. Сините очи на убиеца го наблюдаваха безизразно.
Сноу се хвана за корема и отстъпи, препъвайки се; между пръстите му потече кръв. Кръвотечението изглеждаше доста силно, но той почти не усещаше болка.
Убиецът го гледаше безстрастно, отпуснал бе ръката с пистолета. Лицето му беше напълно безизразно, сякаш му е все едно дали Сноу ще живее, или ще умре.
Сноу усети, че краката му се подкосяват. Препъна се в масичката и падна; беше загубил почти напълно ориентация. Студените тръпки се разпространяваха от корема към гърдите му, студът сякаш изсмукваше всички сили от крайниците му. Той опита да заговори, но от устата му не се изтръгна звук; дори дишането му се струваше изтощително усилие. Той успя да се изправи на колене и ръце и запълзя към стълбите.
Мъжът, който го беше прострелял, остана в средата на стаята и продължи да го наблюдава незаинтересовано.
Сноу запълзя нагоре по стълбите в отчаян опит да се отдалечи колкото се може по-бързо от убиеца. Някъде на горния етаж имаше пистолет. В едно чекмедже в спалнята. Ако се добере до него, ако успее да се защити, тогава имаше надежда, съвсем слаба надежда да се спаси.
Анцугът се беше наквасил с кръв и се влачеше под него като мокър парцал. Той чу стъпки зад себе си, но не посмя да се обърне. Имаше чувството, че всеки момент ще изпадне в безсъзнание, и тръсна силно глава в опит да събере мислите си.
— Съсредоточи се, човече — прошепна сам на себе си. — Съсредоточи се, по дяволите.
Без да спира да пълзи, той погледна корема си и забеляза капки кръв по изтърканата пътека на стълбището. Опита да намали кръвотечението, но когато притисна раната с ръка, остра болка преряза вътрешностите му. Той изстена. Имаше чувството, че някой е забил нажежен нож в корема му.
— Мамка ти, Сноу, стой мирен! — изкрещя зад гърба му мъжът с пистолета.
Сноу хвърли бърз поглед назад. Убиецът стоеше в основата на стълбите и размахваше пистолета.
Сноу достигна горната площадка и се изправи. Запрепъва се към спалнята, подпирайки се с ръка на стената; пръстите му оставяха кървави следи.
Убиецът го последва. Не бързаше, спираше за почивка на всяко стъпало. Точно тази увереност в движенията му ужасяваше най-много Сноу. Убиецът се движеше бавно, сякаш разполагаше с цяла вечност: никой нямаше да се притече на помощ на Сноу. Дори някой да е чул изстрела, щеше да предпочете да не се забърква. В квартала нямаше много добросъвестни граждани, от онези, които веднага звънят в полицията.
Сноу се свлече пред нощното шкафче и издърпа едното чекмедже. Пистолета го нямаше. Той изруга. Къде го беше сложил? Къде, по дяволите, го беше сложил? Той опита да се съсредоточи, да си спомни къде за последно е видял оръжието. Отвори друго чекмедже и разрови чорапите и бельото си, проклинайки се, че не е оставил пистолета на видно място. И тук го нямаше. Той издърпа чекмеджето от шкафчето и изсипа съдържанието му на пода. Започна да рови отчаяно. Пистолета го нямаше.
Зад гърба му се чуха стъпки и той се извърна. Убиецът стоеше на прага с отпуснат към пода пистолет и самоуверена усмивка. На Сноу му прилоша, той залитна напред към шкафчето и удари глава в едно от извадените чекмеджета.
Очите му се затвориха сами, той чувстваше, че всеки момент ще изгуби съзнание. Болката се беше заменила с особено топло усещане. Той въздъхна и смъкна кървавата ръка от корема си.
Убиецът се приближи и застана до него. Подритна го, но Сноу не реагира. Бе отпуснал глава и от устата му се стичаше струйка червена пяна. Около тялото му се събираше кръв, червеното петно стоеше леко изпъкнало, сякаш килимът не можеше да го попие.
— Умря ли, Сноу? — изсумтя презрително убиецът. — Много си бил кекав.
Той вдигна крак и настъпи ръката на жертвата си, премаза кървавите му пръсти. Сноу отвори широко очи и изпищя от болка. Убиецът се ухили победоносно и насочи пистолета в лицето му.
* * *
Съдебните заседатели се заточиха един по един в залата и от начина, по който отбягваха погледа й, Сам Грийн разбра, че решението не е в нейна полза. Сърцето й се сви.
— Всичко ще бъде наред, мамо — прошепна синът й Джейми и стисна леко ръката й.
Сам поклати глава:
— Не, Джейми, няма да бъде наред.
Съпругът й я погледна от подсъдимата скамейка и размърда беззвучно устни: „Горе главата.“ Тери изглеждаше уморен. Под очите му имаше тъмни сенки и когато се усмихна, Сам забеляза тревожни бръчки по челото му. Косата около слепоочията му вече сивееше, но той все още изглеждаше добре за петдесет и две годишен: с широки рамене и стройна фигура; жени на половината на възрастта му все още се увличаха по него.
Сам потърка кръстчето, висящо около врата й на тънка