Читаем онлайн «Чингис хан»

Василий ЯнЧингис хан

Читателю, селям¹!

„Соколът в небето е безсилен без криле. Човекът на земята е немощен без кон.

Всичко, което се случва с нас, си има своя причина, началото на връвчицата влече след себе си края й. Правилно избраният път през равнината на Вселената довежда скиталеца до мечтаната цел, а грешката и нехайството ще го доведат до гибелна пропаст.

Ако на човек му се удаде случай да наблюдава нещо необикновено, нещо грандиозно: изригването на огнедишаща планина, погубващо процъфтяващите й околности, въстанието на угнетен народ срещу всесилен владетел или нахлуването на невиждан и необуздан народ в родните земи — всичко това очевидецът трябва да запише на хартия. Ако не е обучен в изкуството да изписва с върха на тръстикова пръчица думите на разказа, тогава трябва да разкаже всичко, що е видял, на опитен писар, за да запише той изреченото върху дълговечни листи хартия, за да помнят и знаят внуците и правнуците.

Човек, който е преживял потресаващи събития и ги е премълчал, прилича на скъперник, който загърнал скъпоценности в плаща си, ги закопава в пустинно място, когато хладната ръка на смъртта вече се докосва до челото му.

Щом наострих тръстиковото перо и го потопих в мастилото, се спрях нерешително… Ще ми стигнат ли думите и силите, за да разкажа правдиво за безпощадното изтребление на народите от Чингис хан и за свирепата му войска?… Ужасно бе нахлуването на тези диваци от северните пустини, когато начело се носеше червенобрадият им владетел, когато разярените воини препускаха на неуморимите си коне из мирните долини на Маверанагр и Хорезъм², оставяйки след себе си хиляди посечени тела, когато всеки миг раждаше нови ужаси и хората се питаха: «Ще засияе ли пак небосводът, затулен от пушеците на горящите селища, или вече е настъпил краят на света?…»

Мнозина ме уговаряха да запиша всичко, което знам и съм чувал за Чингис хан и за нахлуването на монголците. Аз се колебах дълго… Вече стигнах до мисълта, че от мълчанието ми няма никаква полза, и се реших да опиша величайшето бедствие, подобно на което нито денят, нито нощта бяха виждали и което се разрази над цялото човечество и най-вече над мирните труженици по твоите поля, измъчен от нещастието Хорезъм…

Тук речта ми прекъсва, за да не се отнеса прекалено надалеч. Старите хора ще потвърдят, че всичко, което съм описал, наистина се е случило.

Упоритият и търпеливият ще види благоприятния край на наченатото дело, търсещият знание ще го намери…“

(обратно)

Книга първаВъв великия Хорезъм всичко е спокойно

Част първаВ наметалото на дервиша

Глава първаЗлатният сокол

Нашата обитаема земя прилича на разгънато старо избеляло наметало.

Тя представлява остров, чиито брегове от всички страни се мият от безкрайния океан.

(От древен арабски учебник)

Рано напролет закъсняла снежна буря профуча над мъртвите дюни на великата равнина Каракум³. Вятърът яростно скубеше пробилите през пясъка редки изкривени храсти. Бели парцали се носеха над земята. Десетина камили в безпорядък се бяха скупчили около глинената колиба с куполообразен покрив. Къде са се дянали водачите на кервана? Защо камиларите не бяха свалили тежките денкове и не ги бяха наредили на земята?

Камилите надигаха главите си, по които бе полепнал плътен слой мокър сняг, а меланхоличните им хълцания се сливаха с виенето на вятъра. Някъде в далечината прозвъня камбанка…

Животните обърнаха глави натам и скоро се появи черно магаре. След него, уловил се за опашката му, плетеше крака брадат човек в дълго наметало и висок дервишки⁴ калпак, препасан с белия пояс на странник, посетил Мека.

— Напред, напред! Още десетина стъпки и ще си получиш дажбата сено. Погледни, мой верни приятелю Бекир, кого срещнахме! Където са камилите, там почиват и техните стопани, а слугите сигурно вече са наклали огън. А нима там, където около огъня са се събрали десетина човека, няма да се намери шепа оризова каша и за единайсети? Хей, кой е тук? Правоверни, обадете се!

Никой не отговори, само хлопкатарът на врата на камилата водач прозвънтя глухо, когато животното мръдна глава.

Покритият със сняг пътник подкара магарето и бавно обиколи постройката и ниската глинена ограда. Вратата, украсена с изкусно резбована шарка, беше подпряна с кол. Зад къщурката, на площадка, заобиколена от пясъчни дюни, бяха наредени безмълвни гробове, старателно покрити с бели и черни камъчета.

— Дервишът хаджи Рахим Багдадй приветства вас, заспали навеки почитаеми обитатели на тази тиха долина! — бърбореше пътникът, докато завързваше магарето под навеса от камъш. — Къде е пазачът на това мълчаливо сборище? Дали не е вътре?

Все така без да спира да говори, той начупи хляб в пъстра торба и я окачи на врата на магарето.

— Давам ти, мой верни друже, последните остатъци от храната ни. На теб повече ти е нужна. Ако не