Читаем онлайн «Истината за случая Хари Куебърт»

Издаването на произведението е подкрепено от ТРАДУКИ, Европейска мрежа за литература и книги, в която участват Федералното министерство на европейските и международните въпроси на Република Австрия, Министерството на външните работи на федерална република Германия, швейцарската културна фондация „Про Хелвеция", КултурКонтакт Австрия, Гьоте-Институт, словенската Агенция за книгата JAK, Министерството на културата на Република Хърватия, ресор „Култура" в правителството на Княжество Лихтенщайн, културна фондация „Лихтенщайн" и фондация „С. Фишер".

Cet ouvrage a bénéficié du soutien

des Programmes d’aide à la publication

de l’Institut français.

Книгата се публикува с подкрепата

на програмите за подпомагане на книгоиздаването

на Френския институт.

Превела от френски

Росица Ташева

ИК „Колибри“

2013

На родителите ми

Денят на изчезването

(събота, 30 август 1975 г.)

- Полицейска централа, спешни случаи.

- Ало? Казвам се Дебора Купър, живея на Сайд Крийк Лейн, Мисля, че току-що видях мъж да преследва едно момиче в гората.

- Разкажете по-подробно.

- Стоях на прозореца, гледах към гората и видях момичето, което тичаше между дърветата. Зад нея имаше един мъж. Мисля, че тя се опитваше да му избяга.

- Къде са сега?

- Аз... Вече не ги виждам. Навътре в гората са.

- Веднага ще изпратя патрул, госпожо.

С това обаждане започна историята, която разтърси град Орора в Ню Хампшър. През този ден изчезна едно местно момиче - петнайсетгодишната Нола Келерган. Така и не я откриха.

ОКТОМВРИ 2008 г.

(33 години след изчезването)

Всички говореха за книгата. Вече не можех да се движа спокойно по улиците на Ню Йорк, да си правя кросчета по алеите на Сентръл Парк, без някой да ме разпознае и да възкликне: „Ей, това е Голдман! Писателят!“. Случваше се дори да се затичат след мен и да ми зададат въпросите, които не им даваха мира: „Ама така ли е станало, както разказвате в книгата си? Наистина ли Хари Куебърт го е направил?“. В кафенето в Уест Вилидж, където често се отбивах, някои от клиентите най-безцеремонно сядаха на масата ми и ме заговаряха: „В момента чета книгата ви, господин Голдман. Не мога да я оставя! И първата беше добра, ама тази! Вярно ли е, че сте получили един милион долара, за да я напишете? На колко години сте? Едва на трийсет? Трийсет години! И вече сте натрупали толкова мангизи!“ Дори портиерът на моя блок, който четеше, когато не отваряше вратата на някого, като свърши книгата, ме приклещи в асансьора, където дълго ме държа, за да излее пред мен душата си: „Значи, това се е случило с Нола Келерган? Какъв ужас! Но как стига дотам човек? А, господин Голдман, как е възможно?“.

Ню Йорк се побърка по книгата ми. Само две седмици бяха изминали от излизането й и тя вече се очертаваше като най-продаваната на американския континент за 2008 година. Всички искаха да знаят какво се е случило в Орора през 1975-а. Навсякъде говореха за това - по телевизията, по радиото, във вестниците. Бях едва на трийсет години и с тази книга, която беше само втора в кариерата ми, се превърнах в най-известния писател в страната.

Случаят, който вълнуваше Америка и който бе послужил за основа на разказа ми, датираше отпреди няколко месеца, от началото на лятото, когато откриха останките на младо момиче, изчезнало преди трийсет и три години. Така започнаха събитията в Ню Хампшър, които ще разкажа тук и без които градчето Орора сигурно щеше да си бъде все тъй непознато за останалата част на Америка.