Читаем онлайн «Ловци на мамути» 3 cтраница

странни. Съвсем не неприятни, но необичайни. Джондалар говореше с акцент, който издаваше чужд матерен език, нейният говор се отличаваше не само с акцента си. Това възбуди любопитството на Талут.

— Мястото не е подходящо за разговори — каза той най-сетне. — Нези много ще се разгневи, ако не ви поканя да ни погостувате. Гостите винаги предизвикват известно вълнение, а напоследък никой не ни е спохождал. Ще бъдете добре дошли в Лъвския бивак, Джондалар от Зеландониите и Айла от ничий род. Ще дойдете ли?

— Какво ще кажеш, Айла? Искаш ли да им погостуваме? — попита Джондалар на зеландонски език, давайки и възможност да отговори честно, без да се бои, че ще обиди някого. — Не е ли време да се срещнеш със своя род? Нали Иза те посъветва да постъпиш точно така? Да намериш собствения си народ?

Той не искаше да изглежда прекалено ентусиазиран, но тъй като отдавна не беше разговарял с никой друг, с нетърпение очакваше визитата.

— Не знам — отговори тя нерешително и смръщи вежди. — Какво ще си помислят за мен? Той поиска да узнае кой е моят род. Аз вече нямам род. Ами ако не ме харесат?

— Ще те харесат, Айла, повярвай ми. Убеден съм. Нали Талут те покани? За него няма значение, че не принадлежиш към определен род. Освен това, никога няма да разбереш дали биха те приели или ти би ги харесала, ако не опиташ. Точно сред такива хора е трябвало да израснеш. Не е нужно да стоим дълго. Можем да си тръгнем по всяко време.

— Можем ли да си тръгнем по всяко време?

— Разбира се.

Айла сведе поглед, опитвайки се да вземе решение. Искаше и се да иде с тях тези хора я привличаха, любопитна беше да ги опознае, но стомахът и се беше свил на топка от страх. Тя вдигна поглед, видя два гривести степни коня, които пасяха в тучната ливада край реката и страхът и се усили.

— А Уини? Какво ще правим с нея? Какво ще стане, ако поискат да я убият? Не мога да позволя никому да нарани Уини!

Джондалар не се беше сетил за Уини. Какво ли щяха да си помислят, чудеше се той.

— Не зная как ще постъпят, Айла, но смятам, че няма да я убият, ако им кажем, че не е обикновено животно и не я отглеждаш заради месото.

Той си спомни собствената си изненада и чувството на страхопочитание, което изпита, когато за пръв път стана свидетел на отношението на Айла към кобилата. Интересно би било да се види тяхната реакция.

— Имам една идея.

Талут не разбираше словата, които Айла и Джондалар си разменяха, но съзнаваше, че жената бе посрещнала поканата с неохота, докато мъжът се опитваше да я придума да се отзове на нея. При това той забеляза, че тя говори и езика на чужденеца със същия причудлив акцент. Водачът разбра, че това беше езикът на мъжа, но не и на жената.

Той размишляваше върху загадката на Айла с известно удоволствие — обичаше новото и необикновеното необяснимото приемаше като предизвикателство. Неочаквано мистерията придоби ново измерение. Айла изсвири силно и остро. Изведнъж се дочу тропот на копита и една кобила с цвят на сено, следвана от жребец с необикновен оттенък на наситено кафяво, дотичаха сред тях в галоп, спряха пред жената и кротко се оставиха да ги докосне! Едрият мъж потисна надигащата се у него тръпка на благоговение. Не беше и подозирал, че това е възможно.

Дали тя принадлежеше към племето на Мамутоите, чудеше се той с чувство на нарастващо безпокойство. Дали не притежаваше особена сила? Мнозина от Онези, които служеха на Майката, твърдяха, че правят магии за да привличат животните и да насочват лова, но никога не беше виждал друг, който да упражнява такъв контрол над животните, че при определен сигнал те да идват при него. Тя притежаваше уникален талант. Беше малко страшничко, но пък каква полза можеше да донесе такъв талант на едно племе! Ловът можеше да стане толкова лесен!

Талут едва беше започнал да се съвзема от шока, когато младата жена отново го порази. Държейки се за гъстата и стърчаща грива на кобилата, тя скочи на гърба и и я яхна. А когато кобилата, с Айла на гръб, се отдалечи покрай реката, огромният мъж зяпна от удивление. Заедно със следващия ги жребец, те препуснаха по склона на хълма и изчезнаха в простиращата се отвъд степ. Учудването, което се четеше в очите на Талут се споделяше и от останалите членове на групата, особено от едно момиченце на дванадесет години. То се промъкна до водача и се облегна на него, сякаш се боеше, че краката няма да го удържат.

— Как го направи тя, Талут? — попита момичето с тих глас, в който се долавяше изненада и страхопочитание, примесени с лек копнеж. — Това малко конче беше толкова близо до мен, че почти можех да го докосна.

Изражението на лицето на Талут се смекчи.

— Ще трябва да попиташ нея Лати. Или, може би, Джондалар — каза той, обръщайки се към високия чужденец.

— И аз не знам със сигурност — отвърна той. — Айла умее да се справя с животните по особен начин. Тя е отгледала Уини от малко конче.

— Уини?

— Нещо подобно — не мога да произнеса по-точно името, което тя е дала на кобилата.