Читаем онлайн «Айла през равнината» 5 cтраница

премълчаването, обикновено разбираше кога другите спестяват истината.

— В Лъвския бивак нямаше човек на име Люти, когато аз бях там — реши да бъде пряма Айла. — Водачката се нарича Тюли, а нейният брат Талут е водачът.

Жената кимна едва доловимо, а тя продължи:

— Знам, че човек обикновено се посвещава на Мамутското огнище, а не се осиновява от него. Поканата ми беше отправена от Талут и Нези; Талут дори разшири землянката, за да направи специален зимен заслон за конете, но старият Мамут изненада всички ни. По време на церемонията той ме осинови. Каза, че аз принадлежа към Мамутското огнище, че съм негова дъщеря по рождение.

— Ясно ми е защо старият Мамут е могъл да каже такова нещо, щом си се появила в Лъвския бивак с тези коне — обади се мъжът.

Жената го погледна с раздразнение и изрече няколко думи полугласно. Сетне тримата отново започнаха да си разменят реплики. Мъжът беше стигнал до заключението, че пришълците най-вероятно са хора, а не преструващи се духове — или ако са такива, не са пакостливи — но не вярваше, че са точно такива, за каквито се представят. Обяснението на високия мъж за поведението на животните беше прекалено просто, но пробуди интереса му. Конете и вълкът го заинтригуваха. Според жената те се изразяваха с прекалена лекота, позволяваха си прекалено много, бяха прекалено учтиви и тя беше убедена, че никой от тях не казва цялата истина. Не им вярваше и не искаше да има нищо общо с тях.

Започна да ги възприема като човешки същества едва когато я осени друга мисъл, която за човек, разбиращ от тези неща, обясняваше необикновеното поведение на животните много по-убедително. Тя беше сигурна, че русата жена е могъщ Викач и че старият Мамут вероятно е знаел, че тя по рождение притежава тайнствената способност да управлява животните. Вероятно същото се отнасяше и за мъжа. Когато по-късно техният Бивак се присъединеше към останалите на Лятната среща, щеше да е интересно да поговорят с Лъвския бивак, а и мамутите-жреци със сигурност щяха да споделят някои мисли за тази двойка. По-лесно бе да се повярва в магия, отколкото в нелепото твърдение, че животните могат да бъдат опитомявани.

Тримата не успяха да постигнат съгласие. Чужденците тревожеха жената. Ако се беше замислила, вероятно би признала, че се страхува. Не й се нравеше близостта на така явно демонстрирана окултна сила, но нейното мнение не беше зачетено. Мъжът се обърна към тях:

— Тук, където реките се сливат, е удобно за лагеруване. Наскоро имахме успешен лов, а сега насам приближава стадо огромни елени. Би трябвало да са тук след няколко дни. Няма да имаме нищо против, ако решите да разположите лагера си наблизо и да се включите в лова.

— Благодарни сме ви за поканата — отвърна Джондалар. — Вероятно ще разположим лагера си наблизо, за да пренощуваме, но на сутринта трябва да продължим пътя си.

Предложението беше предпазливо, но твърде подобно на посрещането, оказвано им често от непознати, когато двамата с брат му пътешестваха пеша. Официалният поздрав, отправян в името на Майката, предлагаше нещо повече от гостоприемство. Той се смяташе като покана да се присъединят към тях, да се настанят и живеят сред тях за известно време. Частичната покана, с която мъжът се обръщаше към тях, издаваше тяхната несигурност, но поне вече не ги заплашваха с копия.

— Тогава в името на Мут поне споделете с нас вечерята и сутрешната ни храна.

Очевидно водачът можеше да си позволи да бъде гостоприемен в известни граници, но Джондалар усети, че домакинът би искал да им предложи и нещо повече.

— В името на Великата Майка Земя с радост ще разделим храната ви тази вечер, след като разположим лагера си — съгласи се Джондалар, — но сутринта трябва да тръгнем рано.

— Закъде бързате толкова?

Типичната за Мамутоите прямота продължаваше да предизвиква изненада у него дори след всичкото време, което бе прекарал сред тях, особено, когато се проявяваше от непознат. Хората от народа на Джондалар биха съзрели известна неучтивост във въпроса на водача; не че биха го възприели като твърде недискретен — само като знак за липса на зрялост, за неразбиране на по-изтънчената и обиграна реч, с която си служат възрастните.

Но Джондалар беше узнал, че искреността и прямотата бяха пристойни качества за Мамутоите, а липсата на откритост будеше подозрения, макар че нравите им не бяха така безрезервно открити, както изглеждаше на пръв поглед.

Въпросът беше в това как човек дава израз на прямотата си, как се възприема тя и какво остава неизречено. Но за Мамутоите откровеното любопитство на водача на този бивак беше съвсем естествено.

— Аз си отивам у дома — отвърна Джондалар — и водя тази жена със себе си.

— Какво толкова ще стане, ако се забавите ден-два?

— Моят дом е далеч на запад. Заминах преди… — запресмята наум — четири години и ще ни трябва още една година, докато се приберем, ако имаме късмет. По пътя ни има някои опасни за пресичане места — реки и