Ноа.— Можем да вървим с него по пътя. Можем да му правим компания. Слизат с асансьора до паркинга на болницата, вървят ръка за ръка до колата. Вземат зелената палатка.
* * *
Тед и баща му отново се карат. Тед го моли да седне, а татко крясва в отговор:— Днес нямам време да те уча да караш колело, Тед! Вече ти казах! Имам работа!— Няма нищо, татко. Знам.— По дяволите, искам си цигарите! Кажи ми къде си ми скрил цигарите! — реве татко.— Ти от дълги години не пушиш — казва Тед.— Ти пък откъде знаеш, по дяволите?— Знам, защото си отказал цигарите, когато съм се родил, татко.Взират се един в друг и дишат. Дишат и дишат, и дишат. Да си ядосан на вселената, означава да си ядосан вечно.— Аз… това… — смотолевя дядо.Тед слага големите си ръце на тънките му рамена, дядо докосва брадата му.— Станал си толкова голям, Тедтед.— Татко, чуй ме, Ноа е тук. Ще остане при теб. Аз отивам да взема още няколко неща от колата.Дядо кима и допира челото си до това на Тед.— Скоро трябва да се прибираме, момчето ми, майка ти ни чака. Сигурно се тревожи.Тед прехапва долната си устна.— Да, татко. Скоро. Много, много скоро.— Колко си висок, Тедтед?— Един и осемдесет и седем, татко.— Трябва да сложим още камъни под котвата, когато се приберем.Тед почти е стигнал до вратата, когато дядо го пита дали си носи китарата.
* * *
В края на един живот има болница, където някой е опънал зелена палатка насред стаята. Вътре в нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:— Не се страхувай.Човекът сяда в спалния чувал, прегръща разтрепераните си колене, плаче.— Не се страхувай — повтаря младият мъж.В палатката се рее балон, връвчицата стига до пръстите на човека.— Не знам кой си — прошепва той.Младият мъж го погалва по предмишницата.— Казвам се Ноа. Ти си моят дядо. Научи ме да карам колело на улицата пред дома си и обичаше баба ми толкова много, че не можеше да си намериш място в собственото си тяло. Тя мразеше кориандър, но теб те понасяше. Заклел си се, че никога няма да откажеш цигарите, но си ги спрял, когато си станал татко. Бил си в космоса, защото си роден за приключения, а веднъж си отишъл при лекаря си и си му казал: „Докторе, докторе! Счупих си ръката на две места!“, а докторът те посъветвал повече да не ходиш на тези места.Дядо се усмихва, без да помръдне устни. Ноа слага връвчицата на балона в ръката му, държейки другия край.— Това е палатката, в която спахме на острова, дядо, помниш ли? Ако вържеш връвчицата около китката си, можеш да държиш балона, докато спиш, а когато се изплашиш, трябва просто да дръпнеш и аз ще те прибера. Всеки път.Дядо кима бавно и го погалва учудено по бузата.— Изглеждаш различно, Ноаноа. Как върви в училище? Учителите подобри ли са вече?— Да, дядо, учителите са по-добри. Аз съм един от тях. Сега учителите са върхът.— Това е хубаво, Ноаноа, това е хубаво. Един голям ум никога не може да бъде закотвен за земята — прошепва дядо и затваря очи.Отвън космосът пее, Тед свири на китара, а дядо тананика. Вселената е твърде голяма, за да ѝ се ядосваш, но животът е достатъчно дълъг, за да имаш компания. Ноа гали косата на дъщеря си; момичето се обръща към него в спалния си чувал, без да се събуди. Тя не обича математика, обича думи и музикални инструменти, като дядо си. Краката ѝ скоро ще стигнат до земята. Те спят един до друг, в палатката мирише на зюмбюли и няма от какво да се страхуват.
Информация за текста
Издание:Фредрик Бакман. Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъгШведска. Първо изданиеИК „Сиела“, София, 2017Превод от шведски: Любомир ГиздовХудожник на корицата и илюстрациите: Дамян ДамяновОтговорен редактор: Христо БлажевРедактор и коректор: Ива КолеваПредпечатна подготовка: Надежда ТошеваISBN: 978-954-28-2228-8
