РуЛиб - онлайн библиотека > Фаулз Джон > Современная проза > Мантиса

Читаем онлайн «Мантиса»

Джон ФаулзМантиса

По-нататък, като изследвах внимателно какво съм аз и като виждах как мога да си въобразя, че нямам никакво тяло и че не съществуват никакъв свят и никакво място, където да се намирам, но затова пък не бих могъл да си въобразя, че не съществувам, а, обратно, от самото това, че ми идваше наум да се съмнявам в истинността на другите неща, съвсем ясно и сигурно следваше, че аз съществувам… Оттук разбрах, че аз съм една субстанция, цялата същност или природа на която се състои само в това да мисли и която, за да съществува, не се нуждае от никакво място, нито пък зависи от нещо материално. По този начин това аз, с други думи, душата, благодарение на която аз съм това, което съм, е напълно различна от тялото и даже по-лесно познаваема от него, а също така даже ако последното съвсем не съществуваше, тя не би престанала да бъде всичко онова, което е.

Рене Декарт, „Беседа върху метода“1
СИЛВИЯ: Да говорим сериозно. Звездите ми предричат, че ще се омъжа за мъж с положение, и на нищо по-долу не ще се съглася.

ДОРАНТ: Ако ставаше дума за мен, това би ми прозвучало като заплаха и бих изтръпнал от страх да не се изпълни хороскопът ви. По отношение на астрологията съм пълен атеист… но дълбоко вярвам във вашето лице.

СИЛВИЯ: (на себе си) Колко е досаден! (към АНТ) Престанете, моля ви. Какво пък толкоз, ако съдбата ми реши да ви изхвърли от живота ми?

ДОРАНТ: Не бе предрекла, че ще се влюбя.

СИЛВИЯ: Не, но ви предрече, че нищо хубаво от туй не ви очаква, и мога да ви кажа, че не е сгрешила. Но освен за любов, предполагам, и за друго сте способен да говорите?

ДОРАНТ: От мига, в който престанете да я подклаждате у мен.

СИЛВИЯ: Не, това е вече прекалено, ще се ядосам.

Веднъж завинаги ви моля, престанете да се влюбвате в мен!

ДОРАНТ: Ако престанете да съществувате.

Мариво,
„Игра на любов и на опасност“

I

Най-общо ги представяли като млади, красиви, скромни девици, които обичали усамотението и обикновено се появявали в различни одежди в зависимост от изкуствата и науките, които покровителствали.

Лемприер, под „Музи“
Първото му усещане бе за безкрайна, сияйна мъглявина, в която сякаш се носеше като божество, алфа и омега, началото и краят, над океан от пари; след малко (не знаеше колко време е минало) изпита друго, не толкова приятно чувство: тихо мърморене и бегли сенки смутиха царствения му полет в безкрая и породиха неприятното усещане, че се намира в някакво ограничено и доста негостоприемно пространство. В този миг, сякаш падаше от стръмна скала, изведнъж се намери в компанията на две лица и гласове. Сякаш гледаше непонятен чуждестранен филм: непознати му бяха както езикът, така и мястото на действието и актьорите. Образи и наименования се объркаха в съзнанието му: ту се сливаха, ту за миг се раздалечаваха, като множество езерни амеби, които се движат безцелно. Съчетанията на форми и усещания, на свързани морфеми и фонеми изплуваха като алгебричните формули в училище, назубрени за вечни времена, макар предназначението им отдавна да бе забравено. Очевидно се намираше в съзнание, но бе лишен от местоимението, което отличава половете, и от чувството за време, което разделя сегашното от миналото и бъдещето.

Известно време продължи да свързва това безличие с приятното чувство за надмощие. Но скоро и то бе брутално разпиляно от безмилостния демон на действителността. Подобната на салто рязка промяна в съзнанието му го подтикваше към неизбежното заключение, че всъщност съвсем не се носи царствено из стратосферата, сякаш обгърнато в ямбичен пентаметър, а е проснато по гръб в легло. В очите му се набиваше стенна лампа — спретната, правоъгълна, матовобяла пластмасова лампа. Светлина. Нощ. Малка сива стая, бледосива като крило на чайка. Ничий свят, в който не се случваше нищо или почти нищо. Като се изключат двете жени, вторачили погледи в него.

С неясното усещане за упрек, породено от по-близко приведеното и по-настоятелно лице, стигна до друг неприятен извод — поради някаква причина бе център на внимание, нещо като Аз. Лицето се усмихна и доплува още по-ниско, излъчвайки смесица от безкрайна загриженост и скептичност; тревога, може би неволно примесена с известно подозрение за симулация.

— Скъпи?

Отново осенено от болезнено светкавичната, непрестанно ограничаваща го интуиция, осъзна, че е не просто Аз, а Аз в мъжки род. Вероятно това бе източникът на обзелото го в миг чувство за безпомощност, безсилие и глупост. То, или всъщност той, наблюдаваше устните, които се спуснаха като парашутист върху челото му. Усети досег и аромат, следователно не гледаше филм, нито сънуваше. Сега лицето се надвесваше над неговото. Начервените устни нашепваха думи:

— Скъпи, нали знаеш коя съм?

Той се вгледа.

— Аз съм Клер.

Съвсем не му беше ясно.2

— Твоята съпруга, скъпи.