Радка АлександроваПри чудаците на Атеналп
Първа глава
Тази история се случи нито много отдавна, нито много скоро, в една страна нито много близка, нито много далечна. Заваля дъжд. Дъжд като дъжд — хиляди прозрачни капки. Ден, два, три… По-нетърпеливите се скараха с намръщеното небе, после напълниха куфарите си с най-необходимите вещи и заминаха при слънцето…
Лесно им беше на тях! Ще си починат, ще се попекат, ще се посмеят и нали дъждът все някога ще спре, отново ще се върнат по домовете си. Ами справедливо ли е само те да пътуват? И то когато поискат и където поискат? Има и други, които желаят да пътешестват, да опознават далечни светове. Тези други… Но най-добре е всичко да разкажем от край до край, та малките момченца и момиченца да не се чудят и да не разпитват уморените си бащи. И тъй като в приказките всичко е възможно, не бива да се изненадвате каквото и да се случи.
Първо нека си представят един много смел и много учен човек с мъдър поглед и светла усмивка.
Този човек се казваше Хорс и живееше в усамотена къща с просторна градина, заобиколен от любимите си животни. Той умееше да разбира езика им и свободно разговаряше с тях. Всяка сутрин стогодишният орел го събуждаше, с бодрия си вик „хорс“, откъдето ученият носеше името си.
Голяма беше радостта на животните, когато веднъж Хорс ги събра и им каза да се готвят за далечно пътешествие. След миг тази радост се превърна в необуздан възторг, защото всички разбраха, че ги очаква нещо невиждано досега.
И така, в един хубав ден от стартовата площадка на най-близката космическа база излетя и проби небето сребриста ракета. В нея — капитан Хорс и любимите му животни: чичо Кенгур, господин Тигър, леля Котана… но вместо да ги изброяваме, по-добре е да чуем какво си приказват, да видим как се чувстват след излитането, може пък силното им желание за пътешествие да се е изпарило.
Пръв се обади чичо Кенгур.
— Нещо почна да ми прилошава — проплака той. — Космосът не е за всекиго. Неудобно ми е да вися като закачен във въздуха… — И шумно въздъхна, но от това коремът му не намаля. Започна да се преобръща ту надолу, ту нагоре; напразно се мъчеше да се залови за нещо.
— Да не си преяждал, да не си се тъпкал! — подкачи го весело Ежка. — Я ме виж мене.
— Какво да те гледам — само бодли!
— Помогнете ми! — измяука леля Котана. — Искам да седна. Струва ми се, че падам от най-високото дърво на земята. Да ви се не види пътуването и чудото! Как можахте да го измислите?!
— Спокойно, приятели! — рече чичо Кенгур. — Нали капитан Хорс ни предупреди, че така ще бъде само в началото; после щели сме да свикнем. А по-късно, когато вече няма да бъдем в безтегловност, ще се разхождаме като в нашата градина. Никой да не се паникьосва!
Хубаво ги съветваше чичо Кенгур, ама кой да чуе? Сега всеки един от пътешествениците беше зает само с едно: да спаси главата си от неочакваните удари. Нещо почти невъзможно, тъй като не можеха да контролират движенията си в непривичната обстановка. Подхвърляни сякаш от тайнствени вихри, те се лепяха по ъглите, пак отскачаха в средата на кабината и пищяха. По едно време някакво рошаво кълбо се завъртя точно пред лицето на госпожица Белка. Тя замижа, сърцето й заби като на зайче — това пък какво ли е?
— Защо се пулиш насреща ми, не ме ли позна? — разсърди се кълбото.
— О, ти ли си била? Извинявай, Ежке, наистина не те познах. Много силно се въртиш. Защо се въртиш?
— А ти да не си въобразяваш, че по-слабо се въртиш? — върна й незабавно Ежка и като се прекатури, увисна върху опашката й. Белка примря от болка.
— Не го направих нарочно — почна да се оправдава Ежка, но сякаш нямаше никакво намерение да се откачи.
Двете се сборичкаха, теглеха на различни страни и охкаха.
Забелязал мъките на жена си, Ежко се опита, да й помогне. Спусна се към тях, но нова беда — насреща му идеше господин Тигър. Зъбите му студено проблясваха. Ежко се сви, провря се на сантиметър под него и за миг изгуби съзнание. Сега господин Тигър се носеше право срещу тумбестия корем на чичо Кенгур. Съзнавайки цялата си безпомощност, чичо Кенгур затвори очи и се облегна на вратичката със светлинното табло… Пат! Лапата на Тигър се стовари върху таблото на сантиметри над главата му.
Скоро на всички стана ясно, че никой нищо не може да промени. Врявата растеше, страхът — също; само дето по-внимателно почнаха да се разминават.
— Докога ще трае цялата тази история? — проплака госпожица Белка. — Няма ли кой да ни каже? Прилошава ми, всичко пред очите ми се върти.
— А на мен пък хич не ми пречи. — За учудване на всички, така както се премяташе презглава, Ежко развърза найлоновата си чантичка, измъкна една ряпа и взе да я оглежда. — Велика работа, приятели! Ще нагостя тамошните жители с ряпа! Няма никакво значение, че ще пътуваме точно 86 дни и 68 часа. Изучил съм всичко за ряпата и искам да се уверя, че тя може да се задържи сочна и по-дълго време.
— Умрели са за твоята ряпа. Само ни излагаш! — смъмри го