Читаем онлайн «Тигровият мост» 2 cтраница
- 1234 . . . последняя (34) »
хубав, храбър Квимбо!
Разбира се, че взех кутийката, за да не го огорча. Бях убеден, че никога няма да видя вече ухото, в което тя беше стояла. Въпреки това имах удоволствието да срещна отново не само дясното ухо, но и лявото заедно с целия Квимбо и то не в земите на Бурите [3], кафрите и хотентотите, а … къде? …
(обратно)
Като разказах как докарахме «Хайанг-дзе» в Поен дьо Гал и предадохме пленниците на околийския съдия, как бяхме посетени от губернатора на Коломбо и после присъствувахме на сватбата на Калади и Молама [5]; аз изпуснах умишлено един епизод, който ще бъде споменат сега. От само себе си се разбира, че екипажът на джонката «Хайанг-дзе» трябваше да бъде наказан по най-строг начин. Въпросът беше, по законите на чие право щеше да стане това. В Цейлон в общи линии и за европейци, и за местни жители е валидно старохоландското право, но все пак за тамулите [6] съществува отделен кодекс, наречен Тесавалами, а пък в Канци е валидно освен това и специално, местно право. Английските закони се прилагаха само при търговски и мореплавателски въпроси. Трябваше ли похитителите на момичета да бъдат съдени по английските или старохоландските закони? Този въпрос беше важен за чиновниците, но не за мене или Рафли [7], не се интересувахме от това. Съдията не можа да вземе решение; трябваше да изчака завръщането на губернатора и да се погрижи дотогава затворниците да не успеят да избягат. Той ни посети още преди да се стъмни съвсем в хотел Мадрас, за да попита Рафли къде смята за най-сигурно да ги държат затворени. Той самият мислел, че е най-добре да ги оставят на джонката, като ги пазят там добре. Рафли нямаше какво да отговори на това, но счете, че е съвсем естествено чиновникът да се обърне към него; той се извъртя към мен и каза: — Чарли! — Сър! — отвърнах аз в неговия стил. — Какво ще кажеш по този въпрос? — Нищо. — Хмм. Но все пак трябва да имаш някакво мнение! — В случай че познавам местните затвори. — Няма да струват кой знае колко! — Тогава наистина е уместно да оставят негодниците на кораба, разбира се, под най-строга охрана. — Well [8], и аз мисля така. Значи това вече е решено. Съдията стана, направи дълбок поклон и се отдалечи, след като ни покани на вечеря у дома си. Англичанинът направи една от своите иронични физиономии и попита: — Какво ще кажеш за този човек, Чарли? — Счита те за по-важна личност, отколкото самия себе си. — Така бих го посъветвал и аз! Или ти си на друго мнение? — Мнението ми за тебе е точно такова, каквото е и твоето за мен. — Добре казано, много добре! Дано говориш така умно и след като чуеш какво искам да ти предложа. — Тогава нека го чуем, сър! — Оттук се каниш да се отправиш към Суец и после се завръщаш у дома, нали? — Не, тръгвам за Бомбай. — Няма да го бъде! — А? — Изобщо няма да го бъде! Идвам оттам и не ми се връща пак там толкова бързо. Какво ще търсиш в онзи град без мен? — Онова, което търся навсякъде. — Вярно! Значи ти е все едно дали ще видиш Бомбай или не. — Моят план за пътуване ме насочва натам. — План за пътуване! И изобщо план! Кой разумен човек крои планове! И при това такива! Приеми нещата направо, каквито са! Такъв чудак като тебе още не съм виждал. Целият си изтъкан от капризи и недостатъци и въпреки това човек не може да не те обича, все едно дали иска или не. Но още не те пускам да си заминеш. — Мислиш ли, че ще можеш да ме задържиш? — Йес. — С какво? — Хмм! Да се обзаложим ли? — Не, не се обзалагам. — Глупости! Почакай, докато ти кажа какъв облог имам пред вид! Залагам сто английски лири, че ще останеш при мен. Кажи сега, първо, какво залагаш срещу това! — Нищо. — Ужасен човек! Сигурно щях да спечеля този облог! Искаш ли да дойдеш с мен, Чарли? — Къде? Той сведе бързо глава, така че пенснето му се плъзна до върха на носа и като ми хвърли подмамваш поглед над стъклата, изговори само една дума, но с голямо наблягаме: — Ябадиу! Тази дума наистина ми направи очакваното от него впечатление, но аз не се издадох и попитах с безразличен глас: — Е и какво? — Какво ли? Ама че въпрос! Не знаеш ли какво означава Ябадиу? — Това е старото име на Ява. Приблизително по времето на Птолемей островът се е наричал така. — Правилно! И така Ява! Е, какво ще кажеш? — Там ли искаш да отидеш, сър? — Дали искам? Не виждам кой би могъл да ми забрани! А да не би да има някой правото да ти забрани на теб? — Не. — Значи, разбрахме се! Ще отплаваме за Ява! — Полека, полека, сър Джон! Едно пътуване до Ява би ме отдалечило твърде много от родината. — Не трябва да се гордееш много с тази мисъл, Чарли. Всички пътища водят към Рим и на тебе може да ти е съвсем безразлично дали ще се завърнеш в родното си гнездо от запад или от изток, през Америка или през Африка. Много ти се чудя, че… Той беше прекъснат. Навън
2. Призракът на пиратската джонка [4]
Като разказах как докарахме «Хайанг-дзе» в Поен дьо Гал и предадохме пленниците на околийския съдия, как бяхме посетени от губернатора на Коломбо и после присъствувахме на сватбата на Калади и Молама [5]; аз изпуснах умишлено един епизод, който ще бъде споменат сега. От само себе си се разбира, че екипажът на джонката «Хайанг-дзе» трябваше да бъде наказан по най-строг начин. Въпросът беше, по законите на чие право щеше да стане това. В Цейлон в общи линии и за европейци, и за местни жители е валидно старохоландското право, но все пак за тамулите [6] съществува отделен кодекс, наречен Тесавалами, а пък в Канци е валидно освен това и специално, местно право. Английските закони се прилагаха само при търговски и мореплавателски въпроси. Трябваше ли похитителите на момичета да бъдат съдени по английските или старохоландските закони? Този въпрос беше важен за чиновниците, но не за мене или Рафли [7], не се интересувахме от това. Съдията не можа да вземе решение; трябваше да изчака завръщането на губернатора и да се погрижи дотогава затворниците да не успеят да избягат. Той ни посети още преди да се стъмни съвсем в хотел Мадрас, за да попита Рафли къде смята за най-сигурно да ги държат затворени. Той самият мислел, че е най-добре да ги оставят на джонката, като ги пазят там добре. Рафли нямаше какво да отговори на това, но счете, че е съвсем естествено чиновникът да се обърне към него; той се извъртя към мен и каза: — Чарли! — Сър! — отвърнах аз в неговия стил. — Какво ще кажеш по този въпрос? — Нищо. — Хмм. Но все пак трябва да имаш някакво мнение! — В случай че познавам местните затвори. — Няма да струват кой знае колко! — Тогава наистина е уместно да оставят негодниците на кораба, разбира се, под най-строга охрана. — Well [8], и аз мисля така. Значи това вече е решено. Съдията стана, направи дълбок поклон и се отдалечи, след като ни покани на вечеря у дома си. Англичанинът направи една от своите иронични физиономии и попита: — Какво ще кажеш за този човек, Чарли? — Счита те за по-важна личност, отколкото самия себе си. — Така бих го посъветвал и аз! Или ти си на друго мнение? — Мнението ми за тебе е точно такова, каквото е и твоето за мен. — Добре казано, много добре! Дано говориш така умно и след като чуеш какво искам да ти предложа. — Тогава нека го чуем, сър! — Оттук се каниш да се отправиш към Суец и после се завръщаш у дома, нали? — Не, тръгвам за Бомбай. — Няма да го бъде! — А? — Изобщо няма да го бъде! Идвам оттам и не ми се връща пак там толкова бързо. Какво ще търсиш в онзи град без мен? — Онова, което търся навсякъде. — Вярно! Значи ти е все едно дали ще видиш Бомбай или не. — Моят план за пътуване ме насочва натам. — План за пътуване! И изобщо план! Кой разумен човек крои планове! И при това такива! Приеми нещата направо, каквито са! Такъв чудак като тебе още не съм виждал. Целият си изтъкан от капризи и недостатъци и въпреки това човек не може да не те обича, все едно дали иска или не. Но още не те пускам да си заминеш. — Мислиш ли, че ще можеш да ме задържиш? — Йес. — С какво? — Хмм! Да се обзаложим ли? — Не, не се обзалагам. — Глупости! Почакай, докато ти кажа какъв облог имам пред вид! Залагам сто английски лири, че ще останеш при мен. Кажи сега, първо, какво залагаш срещу това! — Нищо. — Ужасен човек! Сигурно щях да спечеля този облог! Искаш ли да дойдеш с мен, Чарли? — Къде? Той сведе бързо глава, така че пенснето му се плъзна до върха на носа и като ми хвърли подмамваш поглед над стъклата, изговори само една дума, но с голямо наблягаме: — Ябадиу! Тази дума наистина ми направи очакваното от него впечатление, но аз не се издадох и попитах с безразличен глас: — Е и какво? — Какво ли? Ама че въпрос! Не знаеш ли какво означава Ябадиу? — Това е старото име на Ява. Приблизително по времето на Птолемей островът се е наричал така. — Правилно! И така Ява! Е, какво ще кажеш? — Там ли искаш да отидеш, сър? — Дали искам? Не виждам кой би могъл да ми забрани! А да не би да има някой правото да ти забрани на теб? — Не. — Значи, разбрахме се! Ще отплаваме за Ява! — Полека, полека, сър Джон! Едно пътуване до Ява би ме отдалечило твърде много от родината. — Не трябва да се гордееш много с тази мисъл, Чарли. Всички пътища водят към Рим и на тебе може да ти е съвсем безразлично дали ще се завърнеш в родното си гнездо от запад или от изток, през Америка или през Африка. Много ти се чудя, че… Той беше прекъснат. Навън
- 1234 . . . последняя (34) »