Читаем онлайн «Невинност» 2 cтраница

— В Салвадор бяха издирван човек. Въпрос на време беше да ме хванат. Освен това дъщеря ми е родена тук и ще израсне като американка.

— Ако ни позволят да останем.

— Не се тревожи, мамо. Нали ти казах, че ще се погрижа за това.

— Да.

— Мигел върна ли се от училище?

— Не. Нещо унил ми се вижда напоследък. Мисля, че се притеснява за училището. Трябва да поговориш с него.

— Ще поговоря. Бебето яде ли?

Майка му поклати глава.

— Е, значи сега трябва да се нахраниш — каза той на дъщеря си. — Усмихна се и отново я целуна, след което я настани в бебешкото столче и й сложи лигавник. Започна да разбърква бебешката храна, когато на външната врата се почука.

— Винсенте Салазар? — извика някой откъм стълбището.

Той отиде до вратата и се ослуша.

— Да? — откликна се, без да отваря.

— Полиция! Отворете веднага!

Обзе го неописуем страх и изведнъж му се догади от сладникавата миризма на чушките в тигана.

— Какво искате?

* * *

Не, това не можеше да е истина. Не можеше да се случва с нея.

Паника обзе Мадлин Стийл, когато тя дойде в съзнание и усети, че челото й е допряно до голия цимент. Вонята на бензин, мръсотия и асфалт беше нетърпима, дъждът силно барабанеше.

— Моля ви, недейте!

— Кайете, ла рамоа! — изсъска мъжът зад нея. — Аора сентира ел подер де Тресе! — Той я хвана за косата и я дръпна силно. Ако беше издърпал още малко, щеше да й счупи врата. — Абра тус охос!

Тя вдигна очи и видя зловещия проблясък на сантиметри от нея. Капките танцуваха върху дългото острие, докато то бавно се приближаваше към лицето й. После мъжът допря острието до врата й и когато мачетето леко разкъса кожата й, тя сякаш усети ужилване и остана като парализирана.

После сякаш мина цяла вечност, след което отново я наведоха с лице надолу. Усети как някой повдигна полата й и разкъса бельото й. В дъжда беше трудно да разбере дали самата тя плачеше или не. А ако плачеше, имаше ли някакво значение? Тя си отговори на въпроса, когато затвори очи и пред нея мислено изникнаха лицата на членовете на семейството й. Да, имаше значение. Имаше значение заради самата нея. Имаше значение, защото те я бяха създали като личност.

Тя вдиша с усилие и си наложи волята да се съсредоточи. С крайчице на окото си съзря дамската си чантичка на земята, на метър-два от нея. Вероятно беше паднала там, когато я бяха ударили по тила. Ако само можеше да стигне до нея…

Извергът зад нея беше насочил цялото си внимание към това как да застане по-удобно, за да я обладае. Тя не можеше да го позволи.

Внезапно тя се хвърли върху него и впи ноктите си във врата му. Той изкрещя от болка и тя стисна още по-силно, а ноктите й се забиха по-дълбоко.

Той изкрещя отново, още по-силно, и се отдръпна от нея. Това й беше достатъчно. Тя се претърколи настрани и сграбчи чантичката. Усети дръжката на пистолета, извади го, рязко се извъртя към нападателя си, понечи да се прицели и да стреля, преди той да се е овладял.

Той обаче беше доста бърз. Удари я по китката с дръжката на мачетето, после сграбчи ръката й и двамата се сборичкаха. Беше безнадеждно и тя го съзнаваше. Той беше по-едър и по-силен, беше отгоре — имаше всички предимства. Бавно пистолетът се извъртя към нея, към корема й.

Когато отекна изстрелът, тя не беше сигурно кой от двамата е дръпнал спусъка. Усети само парене в корема и краката й изтръпнаха. Чу отдалечаващи се стъпки и почувства как топлата течност започна да образува локва под нея, смесвайки се с дъждовната вода. Веднага около нея се разнесе характерната миризма на кръв.

„Така е по-добре“ — каза си тя. Докато крайниците постепенно губеха чувствителност и тялото й започна да изтръпва, беше спокойна. Нямаше да може да живее нормално със срама, а роднините й изобщо нямаше да го понесат. Всички бяха готови да посрещнат смъртта, но не и подобен позор.

Затвори очи и се остави бавно да потъне в безсъзнание, докато воят на сирените ставаше все по-силен. Не, определено така беше по-добре за нея.

* * *

— Искаме да поговорим. Отворете вратата!

Винсенте Салазар остана неподвижен до вратата за секунда, докато проиграваше наум възможностите си. Накрая стигна до заключението, че няма изход, свали веригата и леко отвори вратата.

— Покажете ми полицейската си значка — каза той.

В отговор се разрази истински ураган. Вратата беше избита, в резултат на което той политна назад към вътрешността на квартирата и се стовари върху бебешкото столче. Бебето падна на пода и за огромен ужас на баща си си удари главата в дървения под. Той вдигна поглед и видя как вътре нахлуха няколко полицаи с бронежилетки и каски. Винсенте погледна отново към дъщеря си, която запищя от болка и от страх. В този миг в ребрата му се забиха първите ритници на униформените и го събориха отново на пода.

— Моля ви! Не пипайте дъщеря ми! — извика той. Последваха отново ритници с кубинки.

— Полиция! Не мърдай!

Тогава чу как майка му извика „Росита!“ и я видя как се