Читаем онлайн «Трите дъщери на Ева» 2 cтраница

опияняваща дрога във вените. Всеки ден милиони истанбулци поглъщаха поредната доза, без да осъзнават, че откачат все повече. Вместо да споделят хляба, те предпочитаха да споделят умопомрачението си. И това им се струваше напълно нормално. С други думи, цареше повсеместна липса на разум: ако достатъчно много очи гледат една и съща халюцинация, тя се превръща в истина; ако достатъчно много хора се смеят на едно и също нещастие, то придобива облика на забавна шега.

– Престани да си гризеш ноктите! – избухна Пери. – Колко пъти трябва да ти казвам!

Дениз свали много бавно слушалките.

– Ноктите са си мои! – заяви тя и отпи от картонената чаша между седалките.

Бяха се отбили в "Старбюрек", турска верига кафенета, която беше неколкократно съдена от "Старбъкс" заради логото, менюто и подобното име, но продължаваше да съществува благодарение на вратичките в закона. Пери си избра диетично лате, което изпи набързо, а дъщеря ѝ си взе голямо фрапучино с шоколадови пръчици ѝ сметана. Дениз отпиваше бавно, глътка по глътка, като малко, болно птиче. Слънцето се топеше на хоризонта и последните лъчи боядисваха покривите на схлупените къщи, куполите на джамиите и прозорците на небостъргачите в еднакъв приглушено ръждив нюанс.

– А това е моята кола! Пускаш нокти и кожички по пода!

Пери съжали в мига, в който го изрече. Моята кола!!! Как може да се каже такова ужасно нещо на едно дете! На когото и да било всъщност. Да не би и тя да е станала една от онези отвратителни материалистки, чието самочувствие и място в обществото се основава на вещите, които притежават? Дано не.

Дъщеря ѝ не се засегна, а само сви слабичките си рамене, загледа се навън и ожесточено захапа следващия нокът.

Колата се придвижи няколко метра, спря и спирачките изсвистяха. Беше рейндж ровър с цвят монтекарловско синьо според каталога на дилъра. Другите предлагани цветове бяха: давоско бяло, ориенталско драконово червено, саудитско пустинно розово, гланцово ганайско полицейско синьо и матово индонезийско военно зелено. Пери недоумяваше, с присвити устни и поклащане на глава кой беше измислил тези имена и дали шофьорите бяха наясно, че скъпите, елегантни коли, с които се перчеха, са с цвета на полицейските униформи в Гана или на пясъчните бури в Сахара.

С такъв или онакъв цвят, Истанбул гъмжеше от луксозни коли, като много от тях изглеждаха някак ненамясто – приличаха на родени за хубав живот расови кучета, които са останали без дом и обикалят улиците. Състезателни кабриолети, които ревяха гневно в опит да наберат скорост, офроудъри, които дори и с вещи маневри не успяваха да се вмъкнат в миниатюрните паркоместа, ако случайно имаше някое свободно, скъпи лимузини, които можеха да се видят само в далечни страни и телевизионни реклами.

– Четох, че е най-ужасният в света – каза Пери.

– Кой?

– Трафикът в Истанбул. По-зле и от Кайро, представяш ли си. Дори и от Делхи!

Не че беше ходила в Кайро или Делхи, но като много граждани на Истанбул тя твърдо вярваше, че градът ѝ е по-цивилизован от тези отдалечени, диви и пренаселени места. Всъщност "отдалечени" беше относително понятие, а "диви" и "пренаселени" съвсем подхождаха на Истанбул. Но пък градът граничеше с Европа. Тази близост означаваше нещо. Европа беше на един хвърлей разстояние и Турция беше подпряла вратата ѝ с крак, напираше с всички сили, но пролуката беше толкова малка, че колкото и да се напъваше и да извиваше тяло, не можеше да се промуши. В същото време Европа натискаше все повече от другата страна.

– Яко! – възкликна Дениз.

– Кое му е якото? – учуди се Пери.

– Ами поне за едно нещо да сме на първо място!

Ето такава беше дъщеря ѝ напоследък – каквото и да кажеше, Дениз беше на противоположното мнение. Колкото уместни и логични да бяха думите на Пери, дъщеря ѝ ги приемаше с враждебност, граничеща с омраза. Пери разбираше, че тринайсетгодишната Дениз е в деликатна възраст и искаше да се откъсне от въздействието на родителите си и най-вече от влиянието матерфамилиас. Разбираше това. Само не можеше да си обясни гнева и никога, дори в далечните си тийнейджърски години, не беше изпитвала кипящата ярост на Дениз. Беше минала през пубертета с детинско недоумение и дори наивност. На възрастта на дъщеря си беше съвсем различна, макар че тактичността и съпричастността на майка ѝ трудно можеха да се сравнят с нейните. Странно, но колкото повече се измъчваше от непонятните избухвания на дъщеря си, толкова повече се дразнеше на себе си за това, че не се е ядосвала достатъчно на своята майка.

– Когато станеш на моите години, няма да имаш нерви за цялата тази лудница – промърмори тя.

– Когато станеш на моите години! – иронизира я Дениз. – По-рано не говореше така.

– Не говорех, но нещата стават все по-зле.

– Не е вярно, мамо! Ти сама се правиш на по-стара. Говориш като по-стара. Виж само как си се облякла.

– Какво ѝ е на роклята?

Дениз замълча.

Пери погледна лилавата си копринена рокля и