Сара Дж. Маас
Кулата на зората
(книга 6 от "Стъкленият трон")
На баба ми Камила, която е прекосила планини и морета и чиято удивителна история е любимата ми епопея.
Първа част
Градът на боговете
1
Каол Уестфол, бивш капитан на кралската стража, понастоящем Ръка на новокоронования крал на Адарлан, в последно време се убеждаваше кой бе най-омразният за него звук на света.
Колелата.
Трополенето на колелата по дървения под на кораба, с който плаваше сред бурните води през последните три седмици. А сега и глухото им дрънчене по лъснатия зелен мрамор и живописните мозайки из бляскавия дворец в Антика, собственост на хагана на Южния континент.
Понеже нямаше какво друго да прави, освен да седи в стола си на колела, който бе започнал да възприема и като свой затвор, и като единствено средство за придвижване из света, Каол запечатваше в съзнанието си всеки сантиметър от огромния дворец, кацнал върху един от безчетните хълмове на столицата. Всеки сантиметър, изграден с материали от различно кътче на хаганската могъща империя в нейна прослава.
Излъсканият зелен мрамор, по който се търкаляше сега количката му, беше добит в някоя от каменоломните в югозападната част на континента. Червените колони, изсечени като великански дървета, чиито най-горни клони се протягаха по високия сводест таван на необятната приемна зала, бяха докарани от североизточните пясъчни пустини.
Мозайките, вградени тук-там в зеления под, бяха дело на занаятчия от Тигана — още един от любимите градове на хагана, разположен в планинския южен край на континента. Всяка изобразяваше сцена от богатото, жестоко, но славно минало на хаганата: вековете от съществуването на номадския, коневъден народ, обитавал тревистите степи на изток; въздигането на първия хаган — военачалник, обединил разпилените племена в единна, завоевателна сила, която се впуснала да превзема континента парче по парче, изковавайки с далновидност и брилянтна стратегия днешната всемогъща империя. Майсторът бе предал в мозайките си и тривековната история след това: големия брой хагани, разширили империята, разпределяйки богатствата от стотина завладени земи по цялата си територия, изграждайки безброй мостове и пътища, за да свържат частите една с друга, управлявайки просторния континент с размах и трезва мисъл.
Вероятно мозайките пресъздаваха облика на империята, в каквато бе могъл да се превърне и Адарлан, размишляваше Каол, докато тихият говор на придворните отекваше по изсечените колони и позлатените куполи напред. Е, ако над Адарлан не властваше марионетка, поставена в ръцете на крал демон, решен да превърне света им в пиршество за пълчищата си.
Каол извърна глава към Несрин, която буташе количката му с каменно изражение на лице. Единствено тъмните й очи, стрелкащи се към всеки минувач, всеки прозорец, всяка колона, разкриваха поне някакъв интерес към внушителния дом на хагана.
Запазили бяха най-хубавите си дрехи за днешната среща и новоназначеният капитан на стражата наистина изглеждаше превъзходно в пурпурнозлатистата си униформа. А откъде Дориан бе изровил една от униформите, които Каол някога бе носил с такава гордост, той самият нямаше представа.
Първоначално бе възнамерявал да се облече в черно просто защото цветът… Открай време не се възприемаше в цветни дрехи с изключение на червеното и златистото, които символизираха кралството му. Черното пък вече принадлежеше на обсебените от Валгите войници на Ераван. Именно намъкнати в изцяло черните си униформи бяха тормозили Рифтхолд. С тях залавяха, изтезаваха и колеха хората му.
А накрая ги закачваха да висят по портите на двореца.
Едва бе намирал сили да надзърне към антиканските стражи, които подминаваха по пътя насам, и онези по улиците, и тези в самия дворец — изправени гордо, застанали нащрек с мечове на гърбовете и бойни ножове на хълбоците. Дори сега потискаше импулса си да надникне към обичайните им постове в залата, към местата, по които и той самият би разпределил войниците си. И към капитанското, онова, което, без съмнение, би заел той, откъдето би следил срещата с чуждоземните посланици.
Несрин отвърна на погледа му с нетрепващи абаносови очи. Дългата до раменете й черна коса се полюшваше леко с всяка нейна стъпка. По красивото й, сериозно лице нямаше и следа от тревога. Нищо по него не подсказваше, че им предстои среща с един от най-могъщите мъже на света, способен да промени съдбата на собствения им континент във войната, която със сигурност вече се разразяваше из цял Адарлан и Терасен.
Каол обърна глава напред, без да отрони и дума. Стените, колоните и сводестите врати имаха уста, уши и очи, беше го предупредила Несрин.
Именно тази мисъл го възпря да докосва каквото и да било по дрехите, на които окончателно се бе спрял:
