Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон
(книга 1 от "Авалон")
Пролог
Говори Моргана…
По мое време бях наричана как ли не: сестра, любима, жрица, пазителка на познанието, кралица. Сега, когато наистина се превърнах в пазителка на познанието, си мисля, че може да дойде време, когато това, което знам, няма да бъде известно на хората. Честно казано, мисля, че християните ще имат последната дума. Светът на феите се отдалечава все повече от света, където Христос е господар. Не съм във война с Христос, а само с неговите свещеници, които наричат Великата богиня „демон“ и отричат тя някога да е имала власт върху света. В най-добрия случай тази власт те наричат сатанинска. Или пък обличат Богинята в лазурната одежда на Дамата от Назарет — която има също своята власт — и твърдят, че тя винаги е била девица. Но какво може да знае една девица за скърбите и страданията на човечеството?
А сега, когато светът се е променил и Артур, моят брат и любим, който беше крал и крал ще бъде — лежи мъртъв (а простият народ твърди, че спи) на свещения остров Авалон — историята трябва да бъде разказана такава, каквато беше, преди да дойдат свещенослужителите на Белия Христос и да я замъглят със собствените си легенди и светци.
Защото, както казах, самият свят се е променил. Някога всеки пътник, ако имаше желание и знаеше малко на брой от тайните, можеше да отплава с лодката си по Лятното море и да пристигне не при монасите в Гластънбъри, а на Свещения остров Авалон. По това време портите, разделящи световете, се разтапяха в мъглите и бяха свързани една с друга, зависейки от мисълта и волята на пътника. Защото така гласи великата тайна, която беше известна на всички образовани хора от моето време: „Ние създаваме света около нас посредством мислите си и той всеки ден се гради наново.“
Сега свещениците мислят, че това накърнява властта на техния Бог, който е създал света веднъж завинаги непроменим, и затварят тези порти (които винаги са съществували единствено в съзнанието на хората). А пътят води само към населения от свещеници остров, охраняван от звука на техните църковни камбани, който прогонва всяка мисъл за другия свят, потънал в мрака. Всъщност те твърдят, че този свят, ако изобщо съществува, е управляван от Сатаната и е преддверие на Ада, ако не и самият Ад. Не зная какво е създал или не е създал техният Бог. Независимо от многото истории, които се разказват, никога не съм знаела много за свещениците и никога не съм носила черната дреха на техните робини — монахините. След като обитателите на Артуровия двор в Камелот предпочетоха да ме считат за такава (защото когато отивах там, носех черните одежди на Великата майка в превъплъщението й на пазителка на познанието), аз реших да не разсейвам заблуждението им. Всъщност, в края на Артуровото властване би било опасно да постъпя така; и аз преклоних глава пред необходимостта — нещо, което никога не би направила моята велика господарка: Вивиан — Дамата от езерото — някога най-добрата приятелка на Артур, като изключим мен, а по-късно най-ожесточеният му враг — като изключим мен.
Но бурите преминаха; накрая, на смъртното му легло, можах да приема Артур не като мой враг и враг на Богинята, а само като мой брат и като умиращ, който търси подкрепата на Великата майка, както всеки човек, когато стигне дотам. Дори свещениците са почувствали това и тяхната Дева Мария в сините одежди също се превъплъщава във Всеобщата майка в часа на смъртта.
И тъй, най-сетне Артур лежеше с глава в скута ми, виждайки в мен не сестра, нито пък любима или враг, а пазителка на познанието, жрица, Езерна дама. Така почиваше той на гръдта на Великата майка, от която дойде при раждането си и при която трябваше да отиде, както и всички човеци, в смъртния си час. И може би, когато насочвах лодката, която го отнасяше не към Острова на свещениците, а към истинския Свещен Остров в света на мрака, скрит зад нашия свят, към Авалон, където вече малцина освен мен могат да проникнат — тогава може би той е съжалил за враждата, която ни раздели.
Когато разказвам тази история, често говоря за неща, които са се случили, когато съм била прекалено малка, за да ги разбера, и за други неща, които са се случвали в мое отсъствие, и слушателят може би ще се отдръпне и ще си каже — ето, това са нейните магии. Но аз винаги съм била надарена с ясновидство, със способността да прониквам в мислите на хората; а през тези времена бях много близка на всички участници в тази история, така че нерядко знаех какво мислят много от тях — и затова ще разказвам по този начин.
Защото някой ден и свещениците ще разкажат същата история — така, както я знаят те. Може би между двете истории на места ще проблясва истината.
Защото тъкмо това свещениците, с техния Единствен Бог и Единствена Истина, не знаят: такова нещо като верен разказ не съществува. Истината има много лица и прилича на някогашния път към Авалон: зависи от волята и мислите на човека; от тях