Том Райт
Черните птици
На моите съучастници.
Вие си знаете кои сте.
Забрави за тогава. Забрави за сега.
Всяка история, която има някакъв смисъл,
започва и свършва навсякъде и навсякога.
Тори Огуит Марш
Адреналина, Кокаина и Среднощната героиня, помисли си жената. Сбирщина идиоти, засмя се тя. Проснати като черва, от стена до стена. Добродушко обаче — Добродушко си имаше някои предимства, трябваше да му се признае. И дори Мърморко не беше съвсем безполезен — особено във ваната, където можеше да задържа дъха си под водата повече от всеки друг в групата — стига да си получаваше бялото навреме. И сините хапченца.
От друга страна, тя не харесваше особено тази нова склонност у себе си — да бъде снизходителна, да оставя хората да правят каквото си искат всеки път когато вятърът натрупа малко бял прах. Тя погледна към другия край на стаята, където Свенливка — гола като новородено, както и всички останали — се беше размазала на сивия диван, усукваше кичур от русата си коса разсеяно между пръстите си и гледаше невиждащо пред себе си. Видът на малките ѝ гладки гърди запали светкавично пламъче желание у жената — недостатъчно жарко, за да предизвика действие, но достатъчно, за да предизвика удоволствие. Тя се отърси от тази мисъл — засега — и нави на стегната сламка старата, но все още приятно шумоляща банкнота от хиляда долара, която пазеше специално за тази цел. После пъхна единия край в дясната си ноздра, опря другия в началото на линията, която току-що беше наредила на нефритената масичка за кафе, и я изтупа наведнъж. Бялото беше отличния ѝ резерв, а не от уличния бакпулвер, който винаги носеха тези тъпаци.
— Някой те търси — измърмори Мърморко, докато влизаше от кухнята.
— Заета съм — отговори тя.
— Аха — каза той и сви рамене. — Като гледам, всички са заети. Виждала ли си ми боксерките?
Мърморко ѝ подхвърли телефона. Тя го улови във въздуха и каза „ало“. После се изправи и със задоволство установи, че вече се намира на две линии разстояние от неудобния момент, в който все още би се чудела къде са собствените ѝ дрехи или какво мисли някой друг за това, че е гола.
— Кой се обажда? Откъде имаш този номер?
Тя се заслуша и намръщено погледна Мърморко.
— Мога да ти кажа, че двамата с нея ще си поговорим специално по този въпрос още утре. — Жената отново се намръщи на Мърморко, който се обърна и се отдалечи към спалните. — За какво става въпрос, Кокал?
Другите я гледаха. Тя излезе на верандата, затвори плъзгащата врата зад себе си и отбеляза липсата на звезди на небето. Въздухът навън беше влажен, неспокоен и зареден с напрежение.
Жената погледна към дърветата, а после надолу, към неясните светлини на града.
— Ще ти струва повече от това, Кокал — каза тя. — Но те слушам.
И казваше истината — това беше нейният занаят и тя беше добра в него. Жената прехвърли телефона на другото си ухо и отново вдигна очи към небето.
— Нека да бъде час и половина — каза тя. — Знаеш ли къде е моят офис?
Тя погледна навътре през стъклената врата към своите приятелчета, послуша още малко гласа от другата страна на линията, каза „добре“ и затвори телефона. Не знаеше, че решението, което беше взела току-що, наред с други неща щеше да означава и че няма да доживее да види края на приближаващата буря.
1
Доктор Дебора Сърач Голд умря на кръста под ледения дъжд, смесен със суграшица, през една нощ в края на октомври на последната ми година в „Три“. Това вероятно не беше най-лошото нещо, което ѝ се беше случило през този ден, но определено беше подготвяно в продължение на повече от две десетилетия и няма никакво съмнение, че животът на много хора можеше да бъде спасен, ако тогава някой тук знаеше за него. Колко от тях в действителност заслужаваха да бъдат спасени, е съвсем друг въпрос, на който аз не мога да отговоря.
Около час преди да се обадят, се бях изправил да се протегна до моя прозорец на третия етаж, който гледаше към Броуд Стрийт. Годината бързо отиваше към своя край и въпреки че времето до вчера беше почти меко, през нощта зимата беше пристигнала под формата на посинял от студ северен вятър, бръснещ с озоновото си острие. Фронтът вече ни беше отминал и дъждът се сипеше отвесно, а аз гледах цветните чадъри, които се полюшваха по тротоарите, опитвах се да си спомня кой филм на „Дисни“ ми напомнят и се чудех защо денят изглежда още по-мрачен, а не по-светъл от тях.
Няколко гълъба, кацнали на перваза под прозореца, се накокошиниха до размерите на яребици и безстрашно ме загледаха с клоунските си очи. Три етажа под тях мокрите червени тухли на улицата изглеждаха необичайно чисти въпреки фасовете и разнообразните мръсотии, които бавно се носеха в канавките. Беше октомври на границата между трите щата, а моят прозорец беше като мембрана между две противоположни реалности: там навън
