Читаем онлайн «Изгубените години» 87 cтраница
— Риа — промълвих аз. — Още не съм открил истинския си дом и не съм сигурен, че някога ще го намеря. За пръв път обаче мисля, че знам къде да търся.
Тя повдигна вежда.
— Къде?
Махнах с ръка към каменния кръг, който блестеше на назряващите слънчеви лъчи.
— През цялото време го търсих тъй, сякаш мога да го открия на някоя карта. Току-що си спомних един дом, който някога познавах. Тук, точно на това място! И въпреки това чувствам, че ако истинският ми дом съществува, той не е на карта, а някъде в мен самия.
— Там, където са спомените ни за Беля — добави тя с глас, пълен с тъжен копнеж.
Бръкнах в торбата си, извадих перото и нежно го погладих с пръст.
— Имам някаква представа какво може да му се е случило, когато изчезна. Не мога да й повярвам напълно, но не мога и да я пренебрегна.
Риа огледа перото.
— И аз си мисля същото. И смятам, че и Арбаса би се съгласила.
— Ако е вярно и храбростта му е отворила портал към Отвъдния свят, двамата с Рита Гаур са минали заедно през него.
Тя се усмихна.
— Рита Гаур едва ли е имал такива планове! Това обаче ни даде възможността, от която се нуждаехме. И ако е вярно, Беля все още е някъде там и лети ли, лети.
— Рита Гаур също е там и беснее ли, беснее.
Тя кимна и лицето й стана сериозно.
— И все пак този ястреб ще ми липсва.
Пуснах перото, то бавно се завъртя във въздуха и падна в другата ми ръка.
— И на мен.
Риа подритна крехката трева в краката си.
— Виж какво още сме изгубили! Земята е тъй съсухрена, че не знам дали някога ще се съживи отново.
— Вече съм намислил нещо за това — леко се ухилих аз.
— Така ли?
— Цъфтящата арфа ще ни помогне, като повика пролетта.
— Разбира се! Как не се сетих!
— Мисля да мина с нея през всеки хълм, поляна и пресъхнал поток. Както и през една градина долу в равнината, където живеят двама мои приятели.
Сиво-сините очи на Риа светнаха.
— Дори се надявах… — започнах аз.
— Какво?
— Да дойдеш с мен. Може да ми помогнеш да съживим дърветата.
Тя звънливо се разсмя.
— Не знам дали ще дойда, но едно е ясно. Може да не си открил истинския си дом, но мисля, че откри неколцина приятели.
— Бих казал, че си права.
Няколко секунди тя остана на мястото си, вперила поглед в мен.
— И още нещо. Струва ми се, че откри истинското си име.
— Така ли?
— Да. Напомняш ми на ястреба, който стоеше на рамото ти. Можеш да бъдеш и свиреп, и нежен. Започнеш ли нещо, влагаш всичко от себе си и никога не се отказваш. Виждаш надалеч, но не с очите си. Знаеш кога да използваш силите си. И… можеш да летиш.
Тя хвърли поглед към каменния кръг, който блестеше като огромна огърлица.
— Истинското ти име трябва да бъде Мерлин.
— Не говориш сериозно.
— Напротив.
Мерлин. Всъщност, много ми харесваше. Не достатъчно, за да го приема, разбира се, макар че знаех, че имената понякога сами се лепват за притежателя си. Мерлин. Най-малкото необичайно име… и толкова многозначително заради радостта и мъката, които ме караше да изпитвам.
— Добре. Ще го изпробвам… но само за известно време.