Читаем онлайн «Гръмотевичния щит»

Дейвид Гемел Гръмотевичния щит   Троя  #2

„Гръмотевичния щит” се посвещава с голяма обич на Стела заради пътешествията из пустинята, водопада в Ла Куинта и плаването във Великата зеленина двадесет безценни години на радост и приятелство.

БЛАГОДАРНОСТИ

Големи благодарности на моя редактор Селина Уокър, помощник-редактор Нанси Вебер и тестовите ми читатели Тони Еванс, Алан Фишър, Стела Темел, Осуалд Хотц дьо Бар, Стийв Хът, Тим Лентън и Ан Николс. Етикетът „тестови читатели” не може да придаде истинското значение на тази роля. По време на създаването на поредицата за Троя бяха развити и подсилени цели нови сюжетни линии и герои, бяха рязани или разширявани сцени, именно благодарение на коментарите на „отбора”. И аз съм невероятно благодарен на всички тях.

***

ПРОЛОГ

Студеният вятър духаше откъм заснежените планини и съскаше из тесните улици на Тива в полите на Плакос. Снегът падаше от струпалите се над града тъмни облаци и се спускаше на ледени фъртуни върху града. Малцина жители се разхождаха навън тази нощ и дори дворцовите стражи се бяха сгушили близо до портата, загърнати в тежките си вълнени наметала.

Вътре в двореца паниката нарастваше, докато изпълненият с болка ден се превръщаше в нощ на писъци и страдание. Из студените коридори се трупаха смълчани и изплашени хора. От време на време сред тях се появяваше оживление, когато от спалнята на царицата притичваха слуги да донесат още вода или чисти кърпи.

Малко преди полунощ се разнесе бухането на сова и чакащите придворни се спогледаха. Совите бяха носители на лоши поличби. Всеки го знаеше.

Болезнените викове започнаха да утихват в стонове. Силите на царицата почти се бяха стопили. Краят приближаваше. Нямаше да има радостно раждане, само смърт и тъга.

Троянският посланик Хераклитос се опита да си придаде вид на дълбока загриженост. Не му беше лесно, защото никога не бе виждал царица Олектра и изобщо не му пукаше дали тя ще живее, или ще умре. И въпреки посланическите му дрехи от бяла коприна и дългото наметало от овча кожа, му беше студено и го боляха краката. Затвори очи и се опита да се стопли с мисли за богатствата, които щеше да спечели от това пътуване.

Задачата му в Тива в полите на Плакос беше двойна: да осигури търговски маршрути и да донесе дарове от младия троянски цар Приам, с които да заздрави дружбата между съседните градове. Троя се разрастваше бързо под вдъхновяващото водачество на царя и Хераклитос, като мнозина други, ставаше все по-богат с всеки изминал ден. Много от най-ценните стоки обаче — парфюми, подправки и дрехи, бродирани със златни нишки — трябваше да се пренасят през разкъсваните от война източни земи, опустошавани от вилнеещите бандити и дезертьори. Разбойнически главатари пазеха високите проходи и изискваха такси от пътуващите през тях кервани. Войниците на Приам прочистиха много от търговските маршрути близо до Троя, но на юг, в Тива, под сянката на могъщия връх Ида, властваше цар Ектион. Хераклитос беше изпратен да убеди царя да събере повече войски и да прогони бандитите. Мисията се оказа успешна. Дори в този миг Ектион нахлуваше дълбоко в планините, унищожаваше разбойническите селца и прочистваше търговските пътища. Сега оставаше само Хераклитос да го поздрави за раждането на новото му дете, а после можеше да се върне в двореца си в Троя. Вече бе отсъствал твърде дълго и го очакваха много неотложни дела.

Царицата започна да ражда в късния следобед на предния ден и посланикът нареди на слугите си да се подготвят за заминаване рано тази сутрин. Но ето, че още стоеше тук, в полунощ на втория ден, насред проветривия коридор. Не само, че обещаното бебе отказваше да излезе, но Хераклитос разбираше от изплашените погледи по лицата на хората около себе си, че предстои трагедия. Извикаха жреци на Асклепий, бога на лечението, и те бързо влязоха в царските покои, за да помогнат на трите акушерки, които вече се суетяха вътре. На двора долу слугите принасяха в жертва бик.

Хераклитос нямаше избор, освен да стои и да чака. Ако си тръгнеше, щеше да прояви огромно неуважение. Това го дразнеше неимоверно, защото когато бедната жена умреше, градът щеше да изпадне в траур и той щеше да е принуден да изчака няколко дни до погребението.

Видя, че една старица с ястребово лице го гледа.

— Колко тъжен ден — каза посланикът мрачно, опитвайки се да придаде на гласа си безкрайна мъка. Не я бе видял да пристига, но сега тя стоеше до него със строго изражение и се подпираше на дълга резбована тояга. Очите й бяха тъмни и свирепи, а бялата й невчесана