Уилям Сароян
Един ден от залеза на света
В памет на бруклинските „Доджърс“
Някой ден от залеза на света печалната смърт ще дойде и ще се настани в теб, и щом тръгнеш на път, ще бъдеш печален като нея, но ако имаш късмет, веселбата ще стане само по-хубава, а любовта по-голяма.
Една сутрин в края на септември 1955 година един човек слезе от такси пред нюйоркски хотел, плати на шофьора и подреди на тротоара багажа си, състоящ се от три чанти.
От хотела излезе пиколо, погледна човека и каза:
— Йеп Мускат?
— Как сте? — рече човекът. — Боя се, че съм забравил името ви.
— Бърт.
— Разбира се. Дали мога да наема стая, как мислите?
— Намират се стаи.
— Бих искал да е по-нависоко, с изглед към Петдесет и шеста улица.
— Вал е на рецепцията. Той ще ви даде най-хубавата стая, с която разполага.
— Вал?
— Валенсия. Приятелят на Карлос. Сега той е помощник-управителят.
— А Карлос?
— Карлос напусна отдавна. Тук вече не е същото. Вървете, аз ще внеса багажа.
Стъпалата към Петдесет и шеста улица бяха същите, въртящите се врати бяха същите, фоайето беше същото, рецепцията зад ъгъла беше същата и отзад Валенсия беше почти същият. Във всеки случай, все още се усмихваше, чистото му лице бе все така тясно, косата му — все така черна, очите му — все така блестящи и усмихнати.
— Добре дошъл у дома, Йеп.
— Как си, Вал? Искам стая на висок етаж, с изглед към Петдесет и шеста.
— Тези са с две легла. Най-скъпите са към осем долара на ден за един месец. Ще останеш ли един месец?
— Може би. Какво представляват стаите?
Валенсия се пресегна към една кутия да вземе ключ.
— Качи се горе и огледай. Ако ти хареса, позвъни долу и ще накарам Бърт да качи багажа ти.
— Добре.
Той взе ключа и тръгна към двата асансьора точно срещу рецепцията. И двата бяха заети. След малко единият спря във фоайето. Две възрастни дами, които не се познаваха, и двете силно гримирани, излязоха бавно от асансьора, последвани от пълно момченце, което хукна към рецепцията. Асансьорът се обслужваше от тромава дребна жена в тъмнозелена униформа. Той влезе и назова своя етаж, ала жената зачака дали няма да дойде и друг гост.
Бърт влезе в асансьора с багажа и в този момент дебеланкото се върна тичешком. Момченцето слезе на седмия етаж и се затича по коридора. Асансьорът отново пое нагоре и стигна до последния етаж. Излязоха и Бърт го поведе наляво, после надясно по един дълъг, тесен коридор към последната врата вляво, 1207-а стая.
Влязоха и Бърт му показа хладилника, газовата печка с два котлона, мивката, бюфета и двата шкафа, всички бяха в близкия ъгъл, зад една завеса.
— Ще донеса кухненските прибори. Искате ли нещо определено?
— Едно писалище.
— Добре. Какво ще кажете за покривката на леглото? По-добре да взема нова. Зелена става ли?
— Зелена звучи добре.
Той подаде на Бърт банкнота от един долар.
— Спомняте ли си Енеску — попита Бърт.
— Да, спомням си го.
— Когато напусна хотела и се върна в Европа, разбрахме, че е починал, и всички момчета се напиха. Често са ни гостували хора като Енеску, но вече не отсядат тук. Ще отида да се погрижа за всичко.
Той седна в избелялото зелено кресло и огледа стените, тавана, пода, после погледна през прозореца към сградата на „Парамаунт“ с часовниковата кула.
Отново на сигурно място у дома, помисли си. Чакай сега да видим… откъде да започна?
(обратно)
Отиде до телефона и вдигна слушалката. Женски глас почти веднага го поздрави по име.
— Само не ми казвайте, че сте била тук и преди двайсет години — рече той.
— О, да — засмя се жената. — Сега съм главен оператор. Когато Вал каза, че сте се върнали, просто не повярвах на ушите си. Спомняте ли си ме… Линда?
— Разбира се. Как си, Линда?
Тя се засмя и си побъбриха, после той й каза телефонния номер. В другия край на линията се чу трикратно позвъняване, а после непознат женски глас. Той попита за сина си.
— На бейзболния шампионат е, но сестра му е тук. Аз съм Джейни Макдугъл. Роузи е леко настинала и реших днес да я оставя да си почива и да гледа телевизия. Искате ли да говорите с нея?
— Да, искам, но кажете ми, госпожице Макдугъл, как така Ван не е на училище?
— Заради приятелката на майка му, Кити Делмонико. Тя пристигна със самолет от Калифорния само за да гледа бейзболния шампионат. Мисля, че знаете колко е запалена по тази игра, колко обича „Ню Йорк Янкис“ и как ненавижда „Бруклин Доджърс“. Има запазени две хубави места за целия шампионат и води Ван на всеки мач, защото той е много запален по играта.
— Наистина много мило от страна на Кити.
— Ван е кажи-речи най-щастливото момче в Ню Йорк.
— А училището?
— О, той се справя толкова добре, че може да си позволи да изгуби една седмица. Отначало майка му не искаше да го пусне, обаче Кити, Ван и аз — тримата заедно — я придумахме. Ето Роузи, още малко и ще ме повали на пода,
