Читаем онлайн «Офицер и пешка» 3 cтраница

Знаех историята й. Сю я бе поръчала специално за да натрие носа на съпруга си, с когото живееха разделени — постъпка, напълно подхождаща на заядливата й личност.

Снощи тя се бе насочила към един комплекс от жилищни сгради на южния бряг на реката, за да се види с любовник номер пет. Преди месец бе направила същото и тогава, като добър приятел на съпруга й, аз също я бях проследил. Този път обаче съпругът, който много скоро щеше да стане бивш, искаше снимки и по възможност видеозапис, които да използва в съда при развода им. Тя вече го бе ударила с временна прокурорска заповед за плащане на издръжка и тъкмо тези пари бяха отишли за кадилака. Доказателствата за изневяра щяха много скоро да сложат край на това. Особено след като Сю на два пъти бе заявила под клетва, че няма любовници и почти не общува с мъже, дори като познати. Тя беше завършена лъжкиня и ако не бях видял истината със собствените си очи, като нищо щях и аз да й повярвам.

Вчера цял следобед бе ръмяло, а вечерта беше гореща и влажна, както обикновено във Флорида през юни. Бях прекарал нощта в колата си пред апартамента на любовник номер пет, като си отварях очите да не се измъкне незабелязано. Преди петнайсетина минути тя се бе появила на входа на сградата и бе отпрашила нанякъде с розовата каляска. Предположих накъде бе тръгнала. Следващият адрес се оказа друг комплекс от жилищни сгради до плажа, където живееше любовник номер шест — застрахователен агент по недвижими имоти, който имаше предимствата да е с 20 години по-млад и с 20 килограма по-лек от съпруга й.

Беше ясно слънчево утро, шосетата бяха пълни с пътуващи за работа; движението в Джаксънвил винаги беше проблем. Моят перлено син буик ригъл се сля със сутрешния хаос, а в следенето на един бледорозов кадилак нямаше нищо сложно. Както и очаквах, тя мина по същия маршрут през града, докато накрая даде ляв мигач, за да завие в поредния жилищен комплекс.

Отбелязах си наум часа. 7:58.

Любовник номер шест живееше в сграда С, апартамент №5 и разполагаше с две паркоместа — едно за неговата кола, нов модел мазда, и едно за гости. Бях открил тези подробности преди няколко седмици. След половин час — предостатъчно време двамата да минат през кревата — аз вече щях да съм открил добра гледна точка за видеозапис и снимки на кадилака, паркиран до маздата. А междувременно щях да чакам на паркинга до мола отсреща. Имах и два романа, с които да убия времето.

Включих десния мигач и тъкмо се готвех да завия към мола, когато един форд пикап ме подмина с бясна скорост в лявата лента. Забелязах цвета му — морскосин — и стикера на задната броня.

Новата кола на бившата ми жена е метла.

Знаех на кого е. На моя приятел — бъдещия бивш съпруг.

Последно бях разговарял с Боб Уилър в полунощ, за да му съобщя лошите новини, които определено не му харесаха. Присъствието му тук в този момент означаваше едно-единствено нещо: неприятности. От известно време усещах надигащото се в него чувство на негодувание. Демонстративният непукизъм на жена му го довеждаше до ярост. Тя изпитваше садистична наслада да го предизвиква, за да го наблюдава как рухва пред очите й. Очевидна борба за надмощие. Докато той все още се бореше за чувствата й, тя се стремеше към удоволствието да манипулира реакциите му. Но подобни игрички носят рискове, като най-често участниците в тях не ги е грижа за последиците.

Пикапът на Боб, без да се съобразява с натовареното движение, прекоси двете насрещни платна и със свирене на гуми се понесе по тясната алея за коли на комплекса, като едва не закачи изрязаната от кедрово дърво декоративна табелка с името му: „Легендите“. Аз изключих десния мигач, престроих се, възползвайки се от намалилите скоростта зяпачи, и го последвах. За миг насрещното движение прегради пътя ми и когато най-после завих в алеята, той вече имаше 90 секунди преднина.

Тръгнах направо към сграда С.

Пикапът бе спрял пред нея, шофьорската врата беше отворена. Розовият кадилак беше паркиран до маздата. Боб Уилър беше застанал и с пистолет в ръка държеше на прицел съпругата си, която беше слязла от колата, но още не се бе скрила в сградата. Аз завъртях волана надясно и спрях. Напипах в жабката своя пистолет, като се молех на Господ да не ми се наложи да го използвам.

Отворих вратата си и извиках:

— Хвърли оръжието, Боб!

Пистолетът остана неотклонно насочен към Сю.

— Не се меси! Това е между мен и нея.

Иззад прикритието на отворената врата хвърлих поглед надясно. Няколко живеещи в сградата наблюдаваха сцената от балконите си.

Съпругата беше на петнайсетина метра встрани. По красивото й лице не се виждаше и намек за страх. Беше по-скоро раздразнена и не отделяше поглед от мъжа си; приличаше на лъвица, следяща с очи приближаващата се плячка. От рамото й висеше стилна чанта „Шанел“.

Насочих вниманието си обратно към Боб Уилър.

— Свали пистолета.

— Тази кучка ме дои, докато спи с всеки, който й се изпречи.

— Остави това за пред съда.