Линдзи Рибар
Камъните падат, всички умират
1
Бранди и Тео щяха да скъсат. Просто още не го знаеха.
Караха се за тъпия филм, който бяха гледали миналата седмица, а Тео упорстваше:
— Какъв е смисълът? Целият сценарий се въртеше единствено около взривове!
Бранди отвърна:
— Тъкмо взривовете са смисълът — което мислено добавих към дългия списък с причини тя да е най-готиното момиче на планетата.
А аз? Топнах още едно пържено картофче в кетчупа, пъхнах го в устата си и зачаках развръзката.
Тео — бедничкият нищо неподозиращ Тео — продължи в същия дух.
— Е, беше тъпо — и отхапа поредната гигантска хапка от бургера си. Аз вече бях приключил със своя.
— Винаги смяташ нещата, които аз харесвам, за глупави — нацупи се Бранди. В действителност човек можеше да види точния момент, в който чашата преля. — Винаги. Боже. Дори не се опитваш да харесаш нещо, което ме вълнува.
— Напротив, опитвам се — възрази Тео. — Изгледах филма с теб, нали?
— Да, защото искаше да ми пускаш ръце, щом лампите угаснат.
Бранди отметна коса, а аз напъхах цяла шепа картофки в устата си, за да не проличи, че се хиля.
О, да. Ще се случи всеки момент.
— Кълна се, нямам представа как изобщо съм си паднала по теб.
— Ка… какво? — Тео беше толкова озадачен, че почти ми домъчня за него. — Вчера доста си падаше по мен. Хей, преди пет минути също си падаше по мен!
Всъщност бяха четири минути. Следях ситуацията. Все пак, разбира се, не казах нищо. Просто си дъвчех храната безмълвно и се стараех да прикривам колко много се забавлявам.
За беда отговорът на Бранди беше прекъснат от внезапното звучене на песен на „Блек Кийс“[1] в тихата закусвалня. Мобилният ми телефон. Мелодията за обаждане от леля Холи[2].
— Ало — казах аз, а до мен Тео нарече Бранди с груба дума.
— Мами казва, че се е отворил разлом в скалите — заяви леля Холи с обичайния си рязък тон. — Кога можеш да се прибереш у дома?
В нормалния случай бих отбелязал, че къщата, която тя делеше с баба, в действителност никога не ми е била дом — но няма смисъл да се спори за семантика с хора, така раздразнителни като нея. Затова казах само:
— Петнайсет минути, ако ме оставиш да вървя пеша. Пет, ако ме вземеш.
— Боже, колко си мързелив — въздъхна тя. — Добре, нека се видим на полето при Майското дърво. След десет минути — линията прекъсна.
— Хора, трябва да вървя — обявих, взех якето си и се измъкнах от сепарето. — Роднините имат нужда от моето присъствие.
— Виждаш ли? Това е още едно от нещата — обади се Бранди на мига. — Виж отношението на Аспън[3] към семейството му. Обаждат му се и той веднага хуква. Вероятно и в обратния случай е така. Редно е да бъде така! Всичко, което чувам от теб, е колко много мразиш родителите си.
Бранди, от друга страна, се обаждаше на баща си всеки ден след вечеря без изключение. Преструваше се, че е нейна идея, а не следствие от всеобхватната параноя на баща й към абсолютно всичко възможно, но си личеше, че се тормози.
Тео мънкаше някакво жалко обяснение и се смъкваше все по-ниско в седалката си. Не можех да го виня. Бранди неизменно заприличваше на богиня на отмъщението, щом се разгневи, а сега като че ли беше по-ядосана от всякога. Донякъде съжалявах, че се налага да си тръгна.
Но ето че едно телефонно обаждане от леля Холи разваляше всичко — дори такова с потенциал да промени живота като този скандал. Оставих десетачка на масата, за да платя храната ми, и тъкмо когато се отправих към вратата, сервитьорът отиде при Тео и Бранди, вероятно да ги помоли да снижат тона.
Беше прелестна лятна нощ в северната част на щата Ню Йорк, на фона на която не ти се слиза в града. Вместо климатици, от които капе мръсна вода по главите на минувачите, Три Пийкс предлагаше свеж планински въздух с полъх от горещината през деня. Достатъчно прохладно, че да ми е комфортно в термофланелата ми с дълги ръкави и достатъчно топло да не ми е нужна допълнителна дреха.
Завих наляво покрай закусвалнята и поех надолу по Главната улица. Подминах магазинчето за кафе „Бийн Барн“ сладникавите бутици за дрехи — вече затворени за през нощта — и единствената бакалия, която бележеше края на търговската зона на градчето и началото на жилищната. Няколко минути по-късно и къщите се разредиха, остана само гора. Поне от лявата ми страна.
Отдясно имаше морави и добре подкастрени дървета, а зад тях обширен равен затревен участък, така добре поддържан, че можеше да служи за футболно игрище, стига точно в средата да не се издигаше гигантски дъб.
Майското дърво. Тук всички жители на Три Пийкс оставяха малки подаръчета един път в годината, нещо като знак на… признателност? Отплата? Нещо от сорта. В действителност никога не бях присъствал на тържество в чест на Майското дърво, така че нямах представа какъв е смисълът на тези подаръци. Но знаех, че те остават под дървото, докато семейство Куик — моето семейство — не дойде да ги