Читаем онлайн «Синът на феите » 3 cтраница

разпореждането да бъде изпълнено, и да смята, че го върши в прослава на Бога. Не посмя да каже нищо повече.

— Защо казахте, че реликвата може да е фалшива?

— Нямах предвид…

— Защо?

— Това е парче от гвоздей, около три инча дълго, и четвърт инч широко — каза Лука неохотно. — Може да се види, макар че сега е позлатен и покрит със скъпоценни камъни. Но размерът му все още може да се види.

Инквизиторът кимна.

— Е, и?

— Абатството „Сан Пиетро” притежава гвоздей от истинския кръст. Също и абатството „Сан Джузепе”. Погледнах в манастирската библиотека, за да разбера дали има и други, и само в Италия има около четиристотин гвоздея, още — във Франция, още и в Испания, и още — в Англия.

Мъжът чакаше, мълчейки равнодушно.

— Изчислих вероятния размер на гвоздеите — каза Лука нещастно. — Изчислих броя парчета, на които може да са се начупили. Сметката не излизаше. Реликвите са прекалено много, та всичките да са от едно и също разпъване на кръст. В Библията се говори за по един гвоздей във всяка длан, и един, пронизващ краката. Това са само три гвоздея. — Лука хвърли поглед към мрачното лице на човека, който го разпитваше. — Не мисля, че е богохулство да се каже това. Самата Библия го казва ясно. После, в добавка, ако броите гвоздеите, използвани за изработването на кръста, ще има четири в централната сглобка, които да придържат напречната летва. Това прави седем оригинални гвоздея. Само седем. Да кажем, че всеки гвоздей е дълъг около пет инча. Това са около трийсет и пет инча гвоздеи, използвани в истинския кръст. Но има хиляди реликви. Това не идва да каже дали някой гвоздей или някоя частица са истински, или не. Не е моя работа да отсъждам. Но не мога да не видя, че просто има твърде много гвоздеи, та всичките да са от един и същи кръст.

Мъжът все още не казваше нищо.

— Въпросът е в числата — каза Лука безпомощно. — Това е начинът, по който мисля. Мисля за числата — те ме интересуват.

— Нагърбили сте се да изучавате това? И сте си позволили да решите, че в църквите по света има прекалено много гвоздеи, та всичките да са истински, та всичките да са от светия кръст?

Лука се свлече на колене, знаейки, че е виновен.

— Не мислех нищо лошо — прошепна той нагоре към обвитата в сенки фигура. — Просто започнах да се чудя, а после направих изчисленията, и след това абатът намери листа ми, където бях записал изчисленията, и…

Той млъкна, без да довърши.

— Абатът, съвсем правилно, ви обвини в ерес и изучаване на забранени неща, в погрешно цитиране на Библията за собствените ви цели, в четене без напътствия, в показване на независимо мислене, изучаване без позволение, в неподходящо време, изучаване на забранени книги… — мъжът продължи, четейки от списъка. Погледна Лука. — Самостоятелно мислене. Това е най-лошото от всичко, нали? Дали сте обет в орден с определени, установени вярвания, а после сте започнали да мислите сам.

Лука кимна.

— Съжалявам.

— Духовенството не се нуждае от мъже, които мислят самостоятелно.

— Знам — каза Лука, с много тих глас.

— Дали сте обет за послушание — това е обет да не мислите самостоятелно.

Лука сведе глава, в очакване да чуе присъдата си.

Пламъкът на свещите се люшна, когато някъде навън се отвори врата и през стаите повя студено течение.

— Винаги ли сте мислели така? С числа?

Лука кимна.

— Някакви приятели в манастира? Обсъждали ли сте това с някого?

Той поклати глава.

— Не съм го обсъждал.

Мъжът погледна бележките си.

— Имате приятел на име Фриз?

Лука се усмихна за първи път.

— Това е просто кухненският прислужник в манастира — каза той. — Хареса ме още щом пристигнах, когато бях само на единайсет. Самият той беше на дванайсет или тринайсет. Науми си, че съм твърде слаб, каза, че нямало да изкарам зимата. Все ми носеше допълнително храна. Всъщност е просто момчето, което върти шишовете в готварницата.

— Нямате ли брат или сестра?

— Сам съм на света.

— Мъчно ли ви е за родителите ви?

— Да.

— Значи сте самотен?

Изрече въпроса така, че той прозвуча като поредното обвинение.

— Предполагам. Чувствам се много сам, ако това е същото.

Мъжът замислено опря в устните си черното перо.

— Родителите ви… — върна се към първия въпрос от разпита. — Били са доста възрастни, когато сте се родили?

— Да — каза Лука, изненадан. — Да.

— Разбрах, че навремето хората са говорели. Че такава възрастна двойка внезапно се е сдобила със син, и то такъв красив син, който е пораснал и е станал толкова умно момче?

— Селото е малко — каза Лука в опит да се защити. — Хората нямат никакви други занимания, освен да клюкарстват.

— Но е явно, че вие сте красив. Явно сте и умен. И въпреки това те не са се хвалели с вас и не са ви излагали на показ. Държали са ви скромно у дома.

— Бяхме близки — каза Лука. — Бяхме сплотено малко семейство. Не пречехме никому, живеехме тихо и скромно, тримата.

— Защо тогава са ви посветили на