Адам Робъртс
Сол
Тази книга е за Сара.
Бих искал да благодаря на следните хора: Стив Калкът и агенция “Анубис”, Саймън Спантън, Малкълм Едуърдс, Тони Аткинс, Катрин Скарф-Бекет, Анджела Блър, Сара Сълай, Ойзин Мърфи-Лоулес.
1. ПЪТУВАНЕТО
Петжа
Солта е кристал, изграден от натрий и хлор, фасетиран и прозрачен, прост и чист. Дали изобщо е възможен живот без солта? Тя е позната още и като Божия диамант, едно от нещата, които ни карат да осъзнаваме безкрайното разнообразие на божествената перспектива. Това малко зрънце каменна сол е една точица, един атом, но за Бог той никога не би могъл да се изгуби или да остане непреброен, понеже всяко зрънце представлява цял пейзаж, цяла вселена. Нашият свят е една огромна канара, диамант колкото планина, масивен леден куб, през чиито стени се виждат власати мамути, гримасничещи хора, голи или в животински кожи, сгради, коли, дървета, всичките разположени под ъгъл едни спрямо други. Повърхността на този свят е равна, гладка като полирана пластмаса, прозрачна като стъкло.
Солта съчетава доброто и злото, ин и ян, Бог и Дявол. Да вземем първо натрия, който придава на живота вкус. Без натрия тялото не може да задържа вода в тъканите си и липсата на натрий води до смърт. Нашата кръв е супа от натрий. Самият метал е толкова мек, че можеш да го мачкаш между пръстите си като восък, бял е като перла и прилича на луна в ясна нощ.
Когато го хвърлиш във вода, започва да се храни алчно, излапва кислорода и освобождава водорода с такава сила, че той се самозапалва и изгаря. Натрият е металът, от който са направени звездите. Изваян в рококо форми, той увенчава шлема и оръжията пред Господния престол. Хлорът на свой ред е зелен газ, вреден като изпаренията на Ада. Той обезцветява, изгаря, задушава, убива, по-тежък е от въздуха и се утаява, понеже се стреми към Ада, откъдето е дошъл. Ние с теб сме разположени между тях, точно между Рая и Ада. Ние сме солени.
* * *
Пътувахме в продължение на тридесет и седем години. Без да се броят осемнадесетте месеца, които ни бяха необходими, за да се установим в орбита около Земята, да увеличим бавно скоростта си посредством ракети-носители и да навлезем в прихващаща орбита, за да се заловим за нашата комета. Без да се броят и двете седмици, които ни трябваха, за да се закачим за този пътуващ леден свят, да закрепим нашия кабел (това беше областта, в която бях най-голям експерт), да наредим дванадесетте инжектори-ускорители в зодиакален кръг около централния кабел и да определим окончателната си ориентация посредством насочващи пропулсии. Веднъж поели в правилната посока, започнахме да увеличаваме скоростта. Нашата комета, гориво и буфер едновременно, увеличаваше скоростта си полека, а ние се бяхме разположили във върволица по дължината на кабела зад нея, единадесет малки дома, подобно на раковини, нанизани на огърлица около врата на дете. Искаш ли да знаеш колко време ни беше необходимо, за да достигнем скоростта на пътуването? За да постигнем повече от 1,1 g ускорение, ние увеличавахме скоростта в продължение на повече от година. Една година на гравитация, когато хибернацията не е възможна, година на будуване, наблъскани заедно с нашите сестри, братя и деца, с приятелите и враговете си, с настоящите и бившите си любовници. Година, в която се чувстваш като в капан, натежаваш от миризмите на пот и екскременти и се храниш с рециклирана храна. Година на игри, разговори и медитация, година, в която не правехме нищо и не можехме да правим нищо друго, освен да се надяваме, че кометата ще ни отведе до славния ни нов свят.
И година на тревога естествено, защото много неща можеха да се объркат. Кометата можеше да се прекърши, да се разтроши подобно на скъпоценен камък под удара на чук. Без значение колко вещо беше закрепен кабелът, можеше да има пукнатини, които да се разширят под неговия натиск и да се разраснат още повече под напора на ускорението. Ако това се случеше (гледал съм такива видеозаписи), тогава целият този леден свят щеше да експлодира и да заприлича на бяла фъртуна от хартия, на буря от — е, добре, от сол. Тогава, ако достигнатата скорост не е много голяма, трябва да се използва скъпоценното гориво, за да се намали, да се завъртим в обратна посока и бавно да се завърнем у дома посредством ракетите-носители, което можеше да отнеме години. Дванадесет години — има такъв записан случай. Ако ускорението е вече твърде голямо и пътуваме с прекалено голяма част от скоростта на светлината, тогава не може да се направи нищо. Всичкото гориво ще отиде само в опити да се намали скоростта, но пак си оставаш в чернотата, в нищото. Никакви комети, за които да се захващаш, никакво гориво за пътуване към дома. Тогава е най-добре да се примириш и да идеш да спиш, оставяйки корабите да пъплят напред, с надеждата, че ще
