Ю Несбьо
Среднощно слънце
Кръв по снега #2
Първа глава
Откъде да започнем този разказ? От началото, ще ми се да можех да заявя. Само дето нямам представа кое е началото. И аз като повечето хора се затруднявам да определя кое в моя живот се явява причина и кое — следствие.
Да, кога всъщност започна всичко? Дали в момента, когато осъзнах, че цели три момчета от класа са по-добри от мен на футбол? Или в мига, в който Басе, моят дядо, ми показа скиците си на катедралата „Саграда фамилия”? Или когато за пръв път си дръпнах от цигара и чух парче на „Грейтфул Дед”? Или когато прочетох Кант в университета и си въобразих, че съм го разбрал? Когато продадох първата си бучка хашиш? Или когато целунах Боби (момиче, за уточнение)? Или когато за пръв път видях малкото сбръчкано същество, което врещеше като обезумяло срещу мен и което после получи името Ана? А навярно всичко започна, докато седях в смрадливата задна стаичка на Рибаря и слушах нарежданията му. Не знам. Измисляме си истории с начало и край, с изкуствено натъкмена логика, та в нашата представа животът да придобие смисъл.
Затова май най-добре да започна оттук — от момент посред неразборията, когато съдбата за малко реши да си вземе почивка, глътка въздух. В този миг си мислех, че съм на път и същевременно вече съм достигнал крайната цел.
Слязох от автобуса в полунощ. Примижах срещу слънцето. То се влачеше над един остров в морето на север. Червено и изнемощяло. Точно като мен. Зад него се разстилаше водна шир. А отвъд нея — Северният полюс. Там навярно не биха могли да ме открият.
Огледах се. От другите три посоки на света към мен се спускаха ниски хребети, обрасли с червен и зелен пирен, камънак и тук-там по няколко скупчени нискостеблени брези. На изток сушата потъваше плавно в морето, плоска като тепсия и камениста, а на югозапад брегът сякаш беше отрязан с нож. На стотина метра над огледално застиналата вода се издигаше открито плато, което се простираше към вътрешността на сушата. Финмаркското плато. Линията свършва тук, както казваше дядо ми.
Отъпкана, добре уплътнена чакълеста пътека водеше към няколко ниски къщи. Над околните сгради се извисяваше само църковната камбанария. Събудих се тъкмо когато автобусът ни подминаваше табела с надпис „Косюн” долу до дървения пристан на брега. Защо пък не, рекох си и дръпнах шнурчето над прозореца. Таблото „спри” над шофьора светна.
Облякох си якето, взех си кожената чанта и тръгнах. Пистолетът в джоба ми се удряше в хълбока. Направо жулеше костта — винаги съм бил много кльощав. Спрях и издърпах по-надолу паласката под ризата ми, та банкнотите вътре да притъпяват ударите.
По небето не се мяркаше дори облаче, а въздухът беше съвсем ясен и имах чувството, че погледът ми стига надалече. Чак до хоризонта, както се казва. Разправят, че Финмаркското плато било красиво. Чак пък толкова. Не сте ли забелязали, че по този начин хората често описват неприветливи места? Или за да си придадат важност, да демонстрират проницателност и превъзходство над непосветените, както често някои сноби парадират с любовта си към неразбираема музика или нечетивна литература. Самият аз също съм го правил. С това навярно просто съм избивал комплекси. Възможно е прехвалването на красотата на Финмаркското плато да е своеобразна утеха за малцината му жители. Защото какво й е красивото на тази плоска, еднообразна, неплодородна местност? Все едно си на Марс. Червена пустиня. Необитаема и грозна. Идеалното скривалище. Или поне така се надявах.
Клоните в крайпътната горичка пред мен се разлюляха. Само след миг някакъв човек прескочи канавката и хоп! — озова се на пътя. Ръката ми посегна машинално към пистолета, но аз я спрях: не беше от ония. Този тип приличаше на жокер, изхвръкнал от колода карти.
— Добър вечер! — извика.
Тръгна към мен със странна, олюляваща се походка. В широката елипса между кривите му крака виждах как пътят продължава към селото. Мъжът се приближи. На главата си носеше традиционна саамска шапка в синьо, червено и жълто. Липсваха само звънчета, за да заприлича на шутовска. Беше обут в ботуши от светла кожа, а от закърпеното му с парчета тиксо синьо шушляково яке тук-там стърчаха снопчета жълтеникав пълнеж, който приличаше повече на изолационна вата, отколкото на пух.
— Прощавай за любопитството. Кой си? — попита той.
Беше поне две глави по-нисък от мен. Имаше широко лице, широка усмивка и по азиатски „дръпнати” очи. Избройте всички стереотипи, с които жителите на Осло свързват представителите на саамския народ, и ще получите съвсем достоверно описание за външността на този човек.
— Дойдох с автобуса — отвърнах.
— Видях. Аз съм Матис.
— Матис — повторих бавно, за да спечеля няколко секунди, колкото да измисля какво да отговоря на неминуемия следващ въпрос.
— А ти как се казваш?
— Юлф.
Вярно, Юлф и норвежката дума за „вълк” се произнасят почти еднакво, но все пак си беше