Читаем онлайн «Дивергенти» 3 cтраница

тестват хора от собствената ни каста. Пак според правилника, не се допуска да се готвим за теста, затова сега не знам какво ме чака.

Погледът ми се мести от Сюзън към масите на Безстрашните в другия край на помещението. Те се смеят, крещят и играят карти. По другите маси Ерудитите бъбрят оживено над книгите и вестниците, надпреварвайки се непрекъснато в добиването на знания.

Група момичета от Миротворците в червено и жълто седят в кръг на пода в столовата и играят някаква игра с пляскане на ръце, съпроводена от ритмична песен. На всеки няколко минути дочувам взрив от смехове, когато някой отпада и трябва да седне в центъра на кръга. На масата до тях момчета от Прямите широко ръкомахат. Явно спорят за нещо, но спорът не изглежда особено сериозен, защото някои продължават да се усмихват.

Ние, които сме на масата на Аскетите, седим тихо и чакаме. Обичаите на кастата дори подтикват към известна леност и диктуват потискането на всяка индивидуалност. Съмнявам се, че всички Ерудити изгарят от желание да учат непрекъснато и че Прямите до един са във възторг от оживения дебат, но и те като мен не могат да възроптаят срещу нормите на своята каста.

Обявяват името на Кейлъб в следващата група. Той уверено се отправя към вратата. Не е необходимо да му пожелавам късмет или да го успокоявам. Той знае къде му е мястото и доколкото ми е известно, никога не се е съмнявал в това. Първият ми спомен за него е от времето, когато бяхме четиригодишни. Тогава ме сгълча, че на детската площадка не дадох въжето си за скачане на едно малко момиченце, което нямаше с какво да си играе. Оттогава не ме е наставлявал много често, но никога няма да забравя неодобрителния му поглед в онзи ден.

Опитвала съм се да му обясня, че моите наклонности не са точно като неговите — даже през ум няма да ми мине да отстъпя мястото си в автобуса, но той така и не ме разбира. „Просто прави каквото трябва!“ — повтаря ми непрекъснато. На него му е толкова лесно. Защо с мен обаче не е така?

Стомахът ми се свива. Затварям очи и стоя така близо десетина минути, докато Кейлъб не се връща при мен.

Пребледнял е като платно. Притиска длани о бедрата си като мен, когато искам да ги изтрия от потта, а щом вдигне ръце, пръстите му треперят. Отварям уста да го попитам нещо, но думите не идват. Нямам право да го питам за резултата, а той няма право да ми го каже.

Доброволецът от Аскетите изрежда следващата група имена. Двама от Безстрашните, двама от Ерудитите, двама от Миротворците и двама от Прямите, а после:

„От Аскетите — Сюзън Елек и Беатрис Прайър.“

Изправям се само защото така трябва, но ако зависи от мен, изобщо няма да мръдна от мястото си. Имам чувството, че в гърдите ми набъбва някакъв мехур, който расте с всяка секунда и заплашва да ме пръсне на парчета. Следвам Сюзън към изхода. Хората, покрай които минаваме, сигурно изобщо не могат да ни различат. Носим еднакви дрехи и русите ни коси са вързани по един и същи начин. Изглежда единствената разлика между нас е, че Сюзън не се кани да повърне всеки момент и май ръцете й не се тресат толкова силно, та да стиска крайчеца на ризата, за да ги укроти.

По коридора извън столовата има десет стаи. Те се използват единствено за тестване на наклонностите, затова не съм идвала тук никога досега. За разлика от останалите помещения в училище, между тях има не стъклени прегради, а огледала. Наблюдавам се как, бледа и ужасена, тръгвам към една от вратите. Сюзън нервно ми се хили, докато влиза в стая 5, а аз отивам в стая 6, където ме очаква една жена от Безстрашните.

Забелязвам, че не е толкова свирепа на вид като по-младите от кастата на Безстрашните. Има тесни, тъмни и скосени очи, носи черно сако — като от мъжки костюм — и джинси. Чак когато се обръща да затвори вратата, забелязвам татуировката на врата й — ястреб в черно и бяло с червено око. Ако сърцето ми не се беше качило в гърлото, щях да я попитам какво символизира. Все нещо би трябвало да означава.

Стените на стаята също са покрити с огледала. Виждам отражението си от всички страни: сивата материя прикрива очертанията на гърба ми, дългия ми врат, изпъкналите кокалчета на свитите юмруци, почервенели от придошлата кръв. Таванът е облят в бяла светлина. В средата на стаята има стол, който с наклонената си назад облегалка прилича на зъболекарски, а до него стои някаква машина. Всичко изглежда така, сякаш на това място се случват страховити неща.

— Не се притеснявай — казва жената. — Не боли.

Косата й е черна и права, но на светлината се вижда, че е прошарена със сиви нишки.

— Седни и се разположи удобно! — продължава. — Казвам се Тори.

Тромаво се настанявам и отпускам глава върху облегалката. Светлината реже очите ми. От дясната ми страна Тори се върти около машината. Опитвам се да се съсредоточа върху нея, а не върху жиците в ръцете й.

— Защо точно ястреб? — изфъфлям, когато прикачва електродите към челото ми.

— Никога досега не съм срещала любопитен Аскет — казва тя и повдига