Читаем онлайн «Предани» 2 cтраница

Преди време Тобиас Итън беше позорно име, а сега е станало символ на силата.

Трис лежи свита на пода до Кристина, а недалеч от тях е Кара. Моята Трис. Очаквах да я видя малка и бледа. И тя наистина е малка и бледа, но въпреки това цялата стая е изпълнена с… нея.

Кръглите й очи срещат моите и тя скача на крака. Ръцете й се увиват здраво около кръста ми. Лицето й се заравя в гърдите ми.

Стискам лекичко рамото и с една ръка, а с другата погалвам косите й. Все още се изненадвам, че косата и е толкова къса, че свършва над врата, а не както преди — много под него. Честно казано, бях щастлив, когато я отряза, защото сега е с коса на боец, а не на момиче. Такава коса й трябва.

— Как влезе? — пита с тихия си ясен глас.

— Аз съм Тобиас Итън — казвам, а тя се засмива.

— Да. Все забравям.

После се отдръпва съвсем лекичко, колкото да вдигне глава и да ме погледне. Очите й са изпълнени с трепет, с очакване, но са и някак колебливи. Сякаш е застанала върху купчина изпопадали есенни листа, а вятърът всеки миг може да ги издуха изпод краката й.

— Какво става? Защо се забави толкова? — пита.

Гласът й е умоляващ, отчаян. Колкото и ужасни да са моите спомени от това място, за нея то е истински ад. Нейните спомени са крачките към собствената и екзекуция, предателството на брат й, серума на страха. Трябва да я изведа от тук.

Кара ни гледа с интерес. Чувствам се крайно неудобно. Сякаш кожата ми се е разместила като нескопосано облечена дреха, която вече не ми става. Мразя да имам публика, когато водя лични разговори.

— Евелин е блокирала целия град. Никой не може да излезе и на крачка без нейно позволение. Преди няколко дни изнесе реч. Трябвало да се обединим срещу нашите тирани — хората извън града.

— Тирани? — обажда се Кристина, вади ампула от джоба и изсипва съдържанието й в устата си. Предполагам, че е обезболяващо за раната в крака.

Пъхам ръце в джобовете си.

— Евелин смята, че не бива да напускаме града, само и само да помогнем на група хора, които са ни набутали тук, за да ни използват по-късно. И други са на нейното мнение. Искат да се опитаме да се справим сами със собствените си проблеми, а не да напускаме, за да се занимаваме с проблемите на другите. Цитирам я, разбира се — обяснявам. — Подозирам, че тази позиция е много удобна за майка ми, защото, докато всички са доволни, тя ще управлява. В мига, в който заминем, тя губи позициите си.

— Гениално! — негодува Трис. — Разбира се, че ще вземе най-егоистичното решение и ще избере възможно най-сигурния за самата нея път.

— Но тя има известно право. — Кристина стисва ампулата между пръстите си. — Не казвам, че не искам да напусна града и да видя какво има там, навън. Но тук има толкова много проблеми. А и как ще помогнем на хора, които дори не сме виждали?

Трис се замисля и започва да хапе вътрешната страна на бузата си.

— Не знам — признава с неохота.

Часовникът ми показва три часът. Задържам се повече от необходимото, прекалено дълго. Евелин може да заподозре. Казах й, че имам намерение да дойда и да приключа отношенията си с Трис, а такова нещо не отнема време. Не съм сигурен, че ми повярва.

— Чуй, дойдох да те предупредя. Започват процесите срещу всички затворници. Ще ти инжектират серума на истината и ако проработи, ще те обвинят в предателство. Мисля, че това трябва да се избегне, нали?

— Да ме обвинят в предателство? — смръщва се Трис. — И как по-точно може да се определи като предателство това да покажеш истината пред целия град?

— Може да се изтълкува като открито неподчинение на лидерите ти — казвам. — Евелин и последователите й не искат да напускат града. Не очаквай благодарности за видеото.

— Те са същите като Джанийн — свива юмруци Трис. Сякаш иска да удари нещо или някого, но няма какво, нито пък кого. — Готови са на всичко, за да удавят истината, да я потулят, да я задушат. И защо? За да царуват в малкия си свят? Това е нелепо.

Не искам да го кажа на глас, но в известен смисъл съм готов да се съглася с майка си. Не дължа нищо на онези хора отвъд града. Независимо дали съм Дивергент, или не, не съм сигурен, че съм готов да им поднеса себе си и да решавам проблемите на човечеството, каквото и да означава това.

Но искам да напусна. Отчаяно искам. Като диво животно, хванато в капан. Като бесен звяр, готов, ако се налага, да прегризе кокал, за да извоюва свободата си.

— Каквато и да е истината — подбирам думите много внимателно, — ако серумът проработи, ще те осъдят.

— Ако? Ако проработи? — пита Кара с присвити очи.

— Дивергент — обяснява й Трис и потупва с пръст слепоочието си. — Помниш, нали?

— Много хубаво — отвръща Кара и прибира един избягал кичур в кока си. — Очарователно дори. Но не е много реално. От опит знам, че повечето Дивергенти не могат да се противопоставят на серума на истината. Не виждам как ти ще успееш да го блокираш.

— Ти и всички други Ерудити, които забихте иглите в тялото ми… — сопва се Трис.

— Може ли да се