Джонатан Баркър
И пета ще умре
У4М #2
На татко
1
Портър
Ден първи, 20:23 ч.
Мрак.
Вихреше се около него гъст и плътен, поглъщаше светлината и оставяше по дирите си само индигова бездна. Мъгла задавяше мислите му — думите се опитваха да се съединят, да образуват смислено изречение, да намерят смисъл, но щом достигнеха близо до успеха, мракът ги поглъщаше и изчезваха, заменени от нарастващо налягане и чувство за тежест — за тяло, потъващо в мътните дълбини на отдавна забравена водна площ.
Мирис на вода.
Мухъл.
Влага.
Сам Портър искаше да отвори очи.
Налагаше се да ги отвори.
Те обаче му се съпротивляваха, не се даваха.
Главата го болеше и пулсираше.
Болката се съсредоточаваше зад дясното му ухо — и в слепоочието също.
— Постарай се да не мърдаш, Сам. Не искаш да ти се догади.
Гласът беше далечен, приглушен, познат.
Портър откри, че е легнал.
Под връхчетата на пръстите си имаше студена стомана.
Ето, че си припомни и изстрела. Игла в основата на врата, бързо убождане, студена течност плисва под кожата му в мускула, после…
Той застави очите си да се отворят, тежките клепачи не му се подчиняваха. Очните му ябълки бяха сухи и пареха.
Помъчи се да ги разтрие и дясната ръка го послуша, но я дърпаше назад опъналата се верига, оковала китката му.
Портър събра сили и се застави да се надигне до седнало положение. Зави му се свят, когато кръвта се оттече от главата му. За малко да рухне обратно.
— Еха, по-леко, Сам! Сега, като си буден, еторфинът
1 бързо ще се разгради в кръвта ти. Просто си дай минутка.
Замига прожектор — ярък, халогенен, прицелен право в лицето му. Портър присви очи, но отказа да отклони поглед, втренчен в мъжа отсреща, тъмен и едва различим силует.
— Бишъп? Едва разпозна собствения си глас заради дрезгавото хриптене.
— Как я караш, Сам? — Сянката пристъпи една крачка надясно, обърна някаква празна кофа и седна.
— Разкарай проклетия прожектор от очите ми!
Портър дръпна веригата на китката си — другата гривна на белезниците задрънча на дебела тръба — за вода или може би газ.
— Какво е това, мамка му?
Ансън Бишъп се пресегна към прожектора и го обърна леко наляво. Беше най-обикновен, качен на някаква стоика. Сега лъчът биеше в стена от циментови блокчета с бойлер в единия ъгъл и наредени до него стара пералня и сушилня.
— По-добре ли е?
Портър пак подръпна веригата.
Бишъп му се усмихна криво и сви рамене.
При последната им среща косата му беше тъмнокестенява и късо подстригана. Сега беше пораснала и просветляла, рошава. Загрозяваше го няколкодневна четина. Привичният му делови костюм беше изчезнал, заменен от джинси и тъмносиво горнище с качулка.
— Изглеждаш овехтял — забеляза Портър.
— Отчаяни времена…
Бишъп не можеше обаче да промени очите си и студа в тях.
Очите му никога не се променяха.
Сега извади от задния си джоб малка лъжичка — за грейпфрут — и я завъртя отсъстващо между пръстите си, а назъбеният й край хвърли слънчеви зайчета.
Портър не обърна внимание на инструмента. Вместо това сведе поглед и с показалец почука метала под себе си.
— Това същият тип болнична количка ли е като онази, за която беше оковал Емъри?
— Горе-долу.
— Не можа да намериш легло ли?
— Леглата се чупят.
Под болничната количка имаше голямо, тъмночервено петно, зловещ дефект на мръсния бетонен под. Портър не попита за произхода му. След като бе докоснал долната страна на металния плот, пръстите му лепнеха. Не попита и за това. На стената от лявата му страна имаше няколко лавици, а на тях — разнообразни пособия за рисуване: кутии, четки, платна. Таванът беше от дърво — правоъгълни греди, наредени през около половин метър. Електрически кабели, тръби за вода и въздухопроводи запълваха пространството между тях.
— Това е мазе на къща. Не е голяма. Старичка е. Тази тръба над главата ти е увита с азбест, така че не бих ти препоръчал да я гризеш. Предполагам, че къщата е изоставена, понеже прожекторът ти е включен в удължител, който отива към горния етаж… какво е, някакъв вид акумулаторна батерия ли? Не е генератор. Щяхме да го чуваме. Не си пробвал никой от контактите на стената, което ми подсказва, че тук няма електричество. Освен това е студено като в кучи гъз. Виждам си дъха — значи и отопление няма. Което също подсказва за изоставена къща. Никой не иска да рискува да му замръзнат тръбите.
Бишъп, изглежда, се зарадва на тези изводи, по устните му затанцува тънка усмивка.
Портър продължи:
— От стена до стена къщата е доста тясна. Което предполага, че е южняшка, със стаи, наредени като влакче. Предвид на това, че не би желал да си в някое по-модерно предградие, където местните си имат Старбъкс, интернет и са склонни веднага да съобщят на полицията за известните им престъпници, бих казал, че е по-вероятно да се придържаш към Уест Сайд. Може би сме някъде
