Джон Скалзи
Апокалипсис
Взаимозависимост #2
На Мег Франк и Джеси Лип
Пролог
Години по-късно Ленсън Орнил размишляваше за иронията във факта, че и началото, и краят на неговата искрена вяра бяха белязани от една и съща ругатня.
— Мамка му! — каза Гонри Орнил на съпруга си Танс на мостика в техния кораб „С това не сме се съгласявали“.
Танс отмести поглед от пулта, на който показваше на техния единайсетгодишен син някои тънкости в управлението на енергийните системи в целия кораб.
— Какво става? — попита той.
— Нали помниш онзи имперски кораб, който уж не ни преследваше?
— Ами да.
— Вече ни преследва.
Ленсън видя как баща му се намръщи, махна с жест от екрана енергийната схема и я смени с навигационните данни. На екрана се появи целият трафик между космическата станция Кумази и плитчината на Потока, през която „Не сме“ щеше да се насочи към Йогякарта, за да пристигне там след пет седмици. Имаше предимно кораби на независими търговци или Домове. Имаше и два кораба на имперския боен флот. Единият — „Оливиър Брансид“, се бе насочил току-що по траектория за прехващане на „Не сме“ след около шест часа, малко преди влизането в плитчината.
— Нали уж си платихме — каза Танс на съпругата си.
— Да, платихме си — натърти тя.
Танс посочи безмълвно работния си екран: „Както изглежда, не сме“.
— Във флота има нов командир — намеси се Дженаро Партридж от комуникационния пулт. И тя беше част от вахтата на мостика. — Чух Самхир да споменава в столовата. Предупредили го за този тип, докато наглеждал товаренето на стоката.
— Чак сега ли ни казваш? — сопна й се Танс.
— Съжалявам. Приказвахме си, докато се хранехме. Предполагах, че Самхир е споделил с вас.
— Щях да ви уведомя — избълва ковчежникът на кораба Самхир Ган, щом нахълта на мостика след три минути.
Ленсън се взря в леко задъхания Ган и си спомни, че неговият баща обикновено беше благ капитан. До момента, когато преставаше да бъде благ. И сега Ган явно щеше да дочака такъв момент.
— Извинете, много заети бяхме със стоката — оправда се ковчежникът.
— Кажи ми сега — подкани го Танс.
— Фамилията на новия командир е Уит. По всичко личи, че е алчна твар. Изритали го насам от службицата му на Средоточие, защото си направил зле сметката с чия жена може да преспи. Сега опитва да си върне положението, като „разчисти“ тук. Набърква се в старите уговорки, за да изглежда, че върши работа.
Танс сви вежди. На единайсет години Ленсън още не знаеше подробности за бизнеса на своите родители, но бе научил достатъчно, за да е наясно, че успехът им зависеше твърде много от „добрите отношения“ с местните и имперските сили на закона и реда в системите, които „Не сме“ обикаляше. А тези отношения включваха и „стари уговорки“, за чието значение Ленсън се досещаше отскоро — даваха се пари и други ценни неща на някои хора, и то по начини, които явно не бяха съвсем законни.
Ленсън нямаше свое мнение по въпроса — още беше достатъчно млад, за да вярва, че всичко сторено от родителите му поначало е правилно, а и за да се отегчава от досадните дреболии в техните занимания. И все пак му се струваше, че това е твърде заобиколен път към постигането на техните цели.
— Кой ти каза? — попита Гонри.
— Сибел Такат — обясни Ган. — Моята колежка в „Страхотна“.
Ленсън се досети, че Ган говори за кораба „Това е страхотна гледка“, с който споделяха товарен шлюз в търговската станция на Кумази. По-малките кораби, като „Не сме“ и „Страхотна“, често наемаха съвместно товарни помещения в станцията, за да намалят разходите си. Случваха се и бъркотии по време на товаренето и разтоварването, когато неща, предназначени за единия кораб, попадаха в другия. Ленсън вече се питаше дали и това не е част от „старите уговорки“.
— Тя спомена — продължи Ган, — че отдавнашен неин познат във флота отказал поредната вноска. Оправдал се, че хората на Уит вече го дебнат много зорко.
— Щяхме да имаме по-голяма полза от тази информация, ако я бяхме научили по-рано — натърти Гонри.
— Съжалявам — повтори Ган. — Щях да ви съобщя. Помислих, че според Сибел само са започнали да се отнасят по-строго към рушветите и се налага да ги даваме по-незабелязано. Не съм си представял, че това означава кораб на флота да ни подгони към плитчината на Потока.
Танс погледна Партридж.
— Някакви съобщения от онези?
— Нищо не са предавали — отвърна Партридж. — Само се насочиха да ни прехванат.
— Не сме достигнали пълна мощност — напомни Гонри на съпруга си. — Можем да им избягаме.
Танс поклати глава.
— Рано е. — Посочи маркера на „Брансид“ на екрана пред себе си. — Това е голям, много масивен кораб. Ускорява по-бавно, но иначе е по-бърз от нас. Ако зафучим с все сила още сега, ще ни настигне преди плитчината.
— Ако ни спипат със стоката, която натоварихме, ще ни го
