Читаем онлайн «Не пречете на палача »

Александра Маринина  Не пречете на палача (книга 12 от поредицата за Настя Каменская )

Всички събития, описани в този роман, са измислени, а съвпаденията с реални факти — случайни.

Авторът

Първа част  ЗАВРЪЩАНЕТО

ПЪРВА ГЛАВА

— Ти знаеш повече от мен по този въпрос и аз не разбирам защо се обръщаш към мен за помощ.

Високият, солиден мъж в генералска униформа стана от бюрото си и бавно започна да се разхожда из своя огромен кабинет.

Събеседникът му седеше в креслото, преметнал крак върху крак, но нехайната поза и свободно отпуснатите му върху подлакътниците ръце бяха само израз на илюзорно спокойствие и самоувереност. Антон Андреевич Минаев беше отвътре като натегната струна, макар в момента да разговаряше не с противник и не със собствения си началник, а със стар добър приятел още от студентските си години. Наистина, бе дошъл да моли за услуга, за помощ, но нали пък бяха приятели. И по ранг бяха равни — не само по звания, а и по длъжност, макар и да бяха от различни ведомства.

— Какво общо имат тук знанията ми, Саша. В дадения случай информираността само пречи — отвърна Минаев. — Става дума за това, че момъкът няма да стигне до Москва, защото ще му видят сметката още на първия километър от перона на гарата. Сега аз нямам в свое подчинение оперативна група, а да искам съдействие от шефовете на други подразделения, означава да проваля цялата работа. Моля те да направиш само две неща: поискай от администрацията на затвора да ти даде оперативна информация за него и помогни да го докараме до Москва. Обстоятелствата отпреди две години ме карат да мисля, че прекалено много хора ще проявят интерес към този мъж, а аз искам да се срещна пръв с него. Това е всичко. След това нека сам си избира къде да живее и работи, ако въобще живее и работи, а не хвърли топа и не започне да се въргаля в моргата.

— Какъв интерес имаш към него? Виж какво, Антон, ако се готвиш да се набъркваш в политиката — прав ти път, но без мен. Аз в такива игрички не играя. Мога да направя това, за което ме молиш, макар да са необходими известни усилия, но няма да си мръдна и пръста, докато не ми обясниш за какво ти е притрябвал този злобен бандит Сауляк.

— Причините са много, Саша — съвсем сериозно и даже малко тъжно рече Антон Андреевич. — Но една от тях е главната. Сауляк беше агент на Булатников и се насади в затвора практически веднага след неговата гибел. Нали помниш как загина Владимир Василевич Булатников? И аз държа да разбера кой е скрил момъка и защо. Искали са да го запазят? Или напротив — да го накарат да замълчи? И ако е така, той трябва да ме доведе до тези, които знаят как и защо загина Булатников. Разбери, Саша, Булатников беше мой учител, той оглавяваше управлението, когато ме назначиха като старши инспектор. И под негово ръководство, с неговата поддръжка аз изминах целия този път от старши инспектор до заместник-началник на управлението. Нужен ми е Сауляк, защото само той знае с какво се е занимавал Владимир Василевич, когато изведнъж така странно се отправя на оня свят. И само самият Сауляк знае как и защо се е озовал зад решетките.

— Убедително — кимна с глава Александър Семьонович, продължавайки бавно да се разхожда из просторния си кабинет. — Кога му изтича присъдата на твоя момък?

— Не зная точно — някъде между първи и петнадесети февруари.

— Е, значи разполагаме с около десетина дни. Ще видя какво мога да направя, Антон. Не ти обещавам нищо конкретно. Сам разбираш, че такива неща се планират предварително, а за десет дена кой знае какво не можеш да измъдриш. Запитване до оперативния отдел на затворническата зона ще изпратим, макар че не мога да ти гарантирам качество и изчерпателност на отговора. Ще помислим и как да ти докараме момчето. Извини ме, Антон, но хайде да се срещнем не тук, а у дома. Сега е вече три и пет, а в три имам съвещание. Хората ме чакат.

Генерал Минаев тутакси се надигна от ниското кресло. Направи го с лекота и без никакво усилие, от което веднага стана ясно, че ни един негов мускул нито за секунда не се бе отпуснал по време на целия този разговор.

% % %

Приключвайки заседанието, Александър Семьонович Коновалов вече прехвърляше в ума си варианти как най-добре да изпълни молбата на своя приятел, като при това минимално да натовари с допълнителна работа собствените си подчинени. Неговата длъжност му даваше възможност да получи информация за затворника Сауляк, но при транспортирането му от Самара биха моли да възникнат значителни усложнения.

Ако Минаев бе казал истината и Сауляк действително е бил агент на самия Булатников, то биха се намерили доста желаещи да го пипнат веднага след излизането му от кафеза. Владимир Василевич Булатников беше фигура, точно толкова влиятелна, колкото и никому неизвестна — освен, разбира се, на своите колеги. И само съвсем тесен кръг от хора знаеха, че