Читаем онлайн «Отдел Убийства: Илюзия за грях» 3 cтраница

със съседите. Защото при една такава ситуация какво е могло да попречи на престъпника? Само появата на хора по стълбището близо до апартамента.

— Как беше изготвено завещанието, Иван Елизарович? Искам да кажа, направен ли бе опис на всяка една ценна вещ или творба, която отива в музея след смъртта на Анисковец?

— Разбирам въпроса ви — кимна старият колекционер. — Да, всяко нещо бе описано с участието на представители от музеите и от нотариата. В завещанието ясно е отразено на кого какво се полага. Няколко картини Катя не включи в завещанието, имаше намерение да ги продаде и с парите от тях да се издържа.

— И какво? Продаде ли ги?

— Разбира се.

— А знаете ли на кого?

— Как на кого? На мен. Точно на мен. И досега ги пазя.

— Ами ако тези пари не й бяха стигнали?

— И за това сме говорили с нея — кимна Бишов. — Първо, картините, които купих, струваха много скъпо. Може би си мислите, че съм се възползвал от старото ни приятелство с Катя и съм ги взел на безценица? Нищо подобно! Платих ги на истинската им стойност, можете да проверите. Тези пари трябваше да й стигнат за много години. И второ, ако ги беше похарчила, щеше да внесе промяна в завещанието, да изключи нещо от описа и да го продаде.

— Правилно ли ви разбирам — заключи Настя, — че в момента, когато е било изготвено завещанието, всички нейни ценни вещи и творби са били огледани от специалисти, които са удостоверили тяхната автентичност?

— Съвършено правилно.

— И кога беше това?

— Преди пет или шест години.

— А Екатерина Венедиктовна страхуваше ли се, че може да бъде ограбена, Иван Елизарович?

— Това вече не! — решително отсече Бишов. — Дори за секунда не си го е помисляла.

— И защо?

— Вероятно защото си беше такава по характер. — Старецът се усмихна за първи път през целия им разговор. — Изобщо Катя никога и от нищо не се страхуваше. Смяташе, че така или иначе човек не може да избегне съдбата си. Пък и вече ви казах, че тя не държеше особено на колекцията. С ума си разбираше нейната ценност, а със сърцето си не я чувстваше. Нали тя самата не я е събирала, не е влагала свой труд и свои пари в нея. Естествено, имаше блиндирана врата, все пак успях да й внуша да я сложи. А диамантите си не носеше, казваше, че не й подхождали на лицето.

Сега поне ставаше ясно какво трябва да се прави по-нататък. Да вземат завещанието на Анисковец, да извикат експерти и изкуствоведи и да сравняват ценните вещи, описани в завещанието, с тези, заварени в апартамента. Същевременно — повторно да се установи тяхната автентичност. Защото, ако крадецът е имал постоянен достъп до дома на Екатерина Венедиктовна, винаги е можел да направи копия на някои украшения или картини и сега просто да е подменил оригиналите с фалшификати. В такъв случай поне ще се изясни защо Пьотър Василиевич не откри никаква кражба.

И на първо място сред заподозрените ще бъде колекционерът Бишов. Човек, който е имал постоянен достъп до апартамента и добре е познавал ценните вещи в него. Втори заподозрян автоматично ставаше бившият съпруг Анисковец, който също е посещавал често дома и също е познавал добре всяка една от картините по стените, както и всяка скъпоценност по кутийките за бижута. Настя чувстваше, че съвсем скоро ще изникнат трети, четвърти и дори двайсет и пети заподозрян. Стига само да копнат по-дълбоко, и заподозрените ще се окажат неимоверно много. Най-неприятни й бяха подобни дела. Ако се окаже, че част от картините или украшенията на Екатерина Венедиктовна са били подменени, тогава версията за причината на убийството ще си остане една-единствена и ще трябва да търсят виновните сред огромен брой заподозрени. Това беше досадна работа.

Ако ли пък се окаже, че наистина не е изчезнало нищо, тогава ще се наложи да измислят съвсем нова версия, и то не една. Това вече беше доста по-интересно.

* * *

Тя никога не се учудваше на факта, че почти не изпитва нужда от сън. Такава си беше още от малка. Ира беше послушно дете и безропотно отиваше да си легне още при първата дума на майка си, без да капризничи, но това не означаваше, че тутакси ще заспи. Лежеше тихо, докато незабелязано се унесе в сън, а към пет сутринта се събуждаше и тутакси отваряше очи. При това не се чувстваше изтощена или недоспала. Просто такава си беше по натура.

Когато се случи онова нещастие, Ира беше на четиринайсет години. До шестнайсетгодишната й възраст я държаха в интерната, след което тя започна съвсем самостоятелен живот. Смисълът на този живот беше да спечели колкото се може повече пари. Трябваха й, за да осигурява лекарства и продукти на двете си сестри и братчето. И за майката, която тя ненавиждаше.

Доста й помагаше законодателната неразбория, при която имаше възможност да работи на няколко места едновременно. В пет сутринта скачаше и отиваше да премете тротоара или да изгребе снега — в зависимост от сезона. В осем миеше стълбището на съседния шестнайсететажен блок. В десет и половина тичаше на битака да