Александра Маринина
Светлият лик на смъртта
(книга 15 от "Настя Каменская")
ГЛАВА 1.
— Ако желаете да оставите съобщение, направете го след звуковия сигнал. Ако желаете да изпратите факс, започнете изпращането…
Люба тресна слушалката и дълбоко въздъхна, като се опитваше да възпре бликащите сълзи. Вече няколко месеца чуваше този студен, равнодушен глас, който й предлагаше да остави съобщението си на телефонния секретар.
— Какво става? — съчувствено я попита симпатичният капитан, който преди половин час бе съжалил Люба и я бе пуснал в помещението на милиционерския участък при летище Шереметиево-2, за да се обади по телефона. — Пак ли никой не вдигна?
— Пак — кимна тя и се извърна, та той да не види как полага всички усилия да не се разплаче.
— Обадете се на някой друг — посъветва я милиционерът. — Няма ли кой друг да ви посрещне?
Нямаше. Тя искаше да я посрещне именно Стрелников. Но него го нямаше. През всичките мъчителни дълги месеци, прекарани в Турция, Люба се бе опитвала да се свърже с него, купуваше със спестени грошове карти за телефон и звънеше в Москва, но вместо гласа на живия Стрелников, чуваше само телефонния секретар, който изгълтваше скъпоценните секунди, платени с картата. Преди три дни, вече отчаяна, тя все пак му остави съобщение с датата и номера на полета си и с молба да я посрещне на летището. Каза колко се е затъжила и как очаква да се видят. Продължи да говори и други някакви нежни думи, докато автоматът не запищя със сигнала за свършилото платено време. Искаше й се Стрелников да дойде да я вземе от Шереметиево с радост, без да се притеснява, че тя ще му прави сцени и ще го засипва с упреци. Но той не дойде. И не отговаряше на телефона.
Набра номера на Мила — своята близка приятелка. Всъщност сега едва ли можеше да смята Мила за близка. Най-обикновена приятелка. След като заряза Люба сама в Турция… Впрочем дали трябваше да я осъжда за това? В блатото на неприятностите те затънаха заедно, и то без да имат вина за това, само поради глупост и неоправдана доверчивост, а колкото до измъкването от ситуацията, всяка трябваше сама да се спасява — според собствените си способности. Мила се измъкна по-бързо, защото се оказа по-способна. Можеше ли да я вини за това? Тя отлетя за Москва още в началото на юни, а Люба беше принудена да стои до октомври.
Никой не вдигна и у Мила. Как сега щеше да стигне до града? Нямаше нито копейка. Господарят, за когото бе работила през целия курортен сезон, й бе дал една стаичка в своята къща и оскъдна храна, Люба работеше само за билета до Москва и за визата. Не разполагаше с налични пари и понякога се принуждаваше да моли господаря да й даде два-три долара вместо вечерята или обеда. Именно с тези долари си купуваше карта за телефон. Чувството за глад стана постоянно и тя свикна с него, келнерите и готвачите в ресторанта бяха готови да я нахранят, но не безвъзмездно. За Люба това не беше приемливо — нали не беше Мила! Милка свикна да решава всичките си проблеми с леглото, затова успя да си замине за Москва още в началото на лятото. От нищо нямаше страх, беше дръзка и нахакана. А Люба беше плашлива, пък и това изобщо не й харесваше. Мургавите, космати турци будеха у нея отвращение, което тя не можеше да преодолее дори в името на завръщането си у дома.
— Пийнете си чай — предложи й милиционерът на име Георгий и сложи пред Люба чаша с вдигащата пара напитка и кутия с бучки захар.
— Благодаря — трогнато избъбри тя и отпи от горещия чай. — Може ли пак да се обадя?
— Разбира се, обадете се — усмихна се Георгий. — Нали трябва да си тръгнете оттук така или иначе. Стойте си спокойно и опитвайте с телефоните, не ми обръщайте внимание.
Люба набра номера на Леонтиеви. Генадий Леонтиев беше един от заместниците на Стрелников и негов близък приятел. Той трябваше да знае къде може да намери Володя. Но и тук удари на камък. Освен дългите сигнали свободно, Люба не чу нищо приятно. Оставаше Слава Томчак, също заместник и приятел — последната й надежда. Ако не намереше и него, нямаше и най-малка представа какво ще прави по-нататък.
— Ало! — чу се в слушалката познатият глас на Лариса Томчак, съпругата на Слава.
— Лара, аз съм, Люба — притеснено каза тя.
— Люба… — недоумяващо повтори Лариса и изведнъж се сети: — Господи, Любочка, ти си се върнала! Кога? Къде си?
— В Шереметиево, в милиционерския участък.
— Защо си в участъка? Да не ти се е случило нещо? — разтревожено попита Томчак.
— Не, просто нямам пари за телефон и ми разрешиха да се обадя оттук. Къде е Стрелников?
Последва тягостно мълчание:
— Той… не е в Москва. Той ли трябваше да те посрещне?
— Да, така мисля. Във всеки случай помолих го да ме вземе.
— Любаша, не тръгвай заникъде, аз сега ще дойда да те взема. Чакай ме след четирийсет минути под табелата за пристигащите. Разбра ли?
— Значи Володя няма да ме посрещне? — кой знае защо, отчаяно попита Люба, макар прекрасно да разбираше,