Читаем онлайн «Градска тарифа» 137 cтраница
бе седял в своята кула от слонова кост и никога не бе мислил до какво води в реалния живот разюзданата свобода, с която разполагат днес правоохранителните органи. Той бе мислил само за това, че отслабващата система на защита води до изгубване на квалификацията на нападащите. Не му бе хрумвало, че слабата защита и слабото нападение са корави мелнични камъни, които мелят човешки съдби, и между тези камъни може да се озове всеки, дори най-честният и почтен човек, който никога не е имал нищо общо с престъпността. Те прекалено се бяха вторачили в своята обожавана Програма, в собствените си научни амбиции, и бяха забравили за хората.
Настроението му се развали. Евгений Леонардович припряно събра книжата, сложи ги в чантата си, извика колата и си тръгна за къщи. Вечеря, пусна Роза да си върви, угаси полилея, остави само лампиона над дивана и полегна, покрит с одеяло. Наболяваше го сърцето, в гърлото му бе заседнала буца — сигурен признак, че кръвообращението му не е в ред. Отговор от Владимир Игнатевич все още нямаше. Добре ще е да разберат, че Програмата трябва да се задейства незабавно, докато още не всички съдби в тази страна са смазани от страшните мелнични камъни на правовото безхаберие. Ами ако не разберат?
И в този момент професор Йонов, който бе посветил на Програмата двайсет години от живота си, изведнъж разбра, че му е безразлично…
Той вече не иска да участва във всичко това. Не желае да работи във Фонда. Не ще да се занимава с Програмата. Не иска да воюва с Дима Шепел заради назначаването на сина му. Да назначават когото искат. Те са дали живот на чудовище, което в течение на последните петнайсет години методично и последователно е превръщало страната в огромно гробище на прекършени и съсипани съдби.
Евгений Леонардович задряма, легнал на дивана, и сънува себе си, застанал самотен сред гробове. Той нямаше представа кои са хората, погребани тук, но незнайно защо, ясно разбираше, че е виновен за тяхната смърт. Разплака се насън, сълзите се търкаляха по сбръчканите му бузи и попиваха в меката възглавница.
След час и половина Йонов се събуди. Не помнеше съня си, не се сещаше, че бе плакал. Но знаеше определено: решението е взето. Той напуска.
Това е най-малкото, което може да направи, но нали трябва да се започне с нещо.
Септември 2005 г. — януари 2006 г.