Сергей Лукяненко
Нов патрул
(книга 5 от "Патрулите")
На родителите ми.
Авторът
Този текст е съмнителен за Делото на Светлината.
Нощен патрул
Този текст е съмнителен за Делото на Мрака.
Дневен патрул
Част първа
Неясни цели
Пролог
Старши сержант Дима Пастухов беше добър полицай.
Случваше се, разбира се, да възпитава наглеещите пияници с мерки, непредвидени по устав — например яки юмруци в зъбите или ритници. Но само в случай, че пияницата сериозно започне да си търси правата или откаже да го последва в изтрезвителното. Дима не се гнусеше от петстотинрублови банкноти, измъкнати от хохол
1 или чурек
2 без адресна регистрация — в края на краищата, щом полицейската заплата е толкова мизерна, нека нарушителите му плащат глобата лично. Той нямаше нищо против, ако в кръчмите на неговата територия вместо чаша вода му налеят коняк и му върнат хиляда рубли ресто от сторубловата банкнота.
В края на краищата, службата си е служба. Тя е и опасна, и трудна. И май не е особено престижна. Трябва да има материално поощрение.
Но затова пък Дима никога не измъкваше пари от проститутки и сутеньори. От принципни съображения. Нещо във възпитанието му му пречеше да се занимава с такива работи. Не водеше и без причина в изтрезвителното леко подпийнали, но запазили разсъдъка си граждани. А когато узнаеше за реално престъпление, без да се замисли се впускаше в преследване на грабителите, честно търсеше улики, подаваше рапорти за дребни кражби (ако пострадалите настояват, естествено), стараеше се да запомни лицата на издирваните от полицията. Имаше в активите си задържани, включително истински убиец — заклал първо любовника на жена си, което е основателно; после жена си, което е разбираемо; а след това се нахвърлил с ножа върху съседа си, от когото научил за изневярата на съпругата си. Възмутеният от такава неблагодарност съсед се заключил в апартамента си и позвънил на полицията. Отзовалият се на обаждането Пастухов задържа убиеца, безсилно млатещ желязната врата с хилавите си, макар и омазани в кръв интелигентски юмручета, а после дълго се бори с желанието си да измъкне на стълбите съседа провокатор и да му изтупа физиономията.
Така че Дима смяташе себе си за добър полицай — и не беше чак толкова далече от истината. На фона на някои от колегите си той изглеждаше прилежен, като милиционера Свирулкин от старата книжка за Незнайко в Слънчевия град.
Единственото петно в служебната биография на Дима бе свързано с януари 1998 година, когато той, все още съвсем млад и зелен, патрулираше заедно със сержант Камински в района на ВДНХ
3. Камински беше нещо като наставник на младия милиционер (тогава още се наричаха милиционери или просто „ментове“, нямаше го нито модното „полицай“, нито обидното „ченге“) и много се гордееше с тази своя роля. Съветите и поученията му се отнасяха главно за това как може да се заработи допълнително. Ето, и в онази вечер, когато видя бързащ от метрото към прехода за съседната станция пиян младеж (даже в ръката му имаше начената бутилчица евтина водка), Камински подсвирна радостно и партньорите тръгнаха да му пресекат пътя. По всичко личеше, че пияницата след малко ще се раздели с петдесетарка, а защо не и със стотарка.
Но нещо не се получи. Започна някакво безумие. Пияният ги погледна с неочаквано трезвен поглед (трезвен — хубаво, но в него имаше и нещо страшно, диво, като на отдавна разочаровало се от хората домашно куче) и посъветва партньорите да се напият самите те.
И те го послушаха. Отидоха при лавките (последните години на Елциновия бардак изтичаха, но водката все още се продаваше направо на улицата) и кикотейки се като побъркани, си купиха по бутилчица — същата като на пияницата, който им беше дал деловия съвет. После си взеха по още една. И по още една.
След три часа ги прибра — весели и остроумни — един от техните патрули. Това спаси Пастухов и Камински. Здравата си изпатиха, но все пак не ги изхвърлиха от милицията. Оттогава Камински съвсем затъна и се кълнеше, че срещнатият от тях пияница е бил хипнотизатор или дори екстрасенс. Пастухов не си позволяваше неоснователни обвинения към мъжа и не градеше напразни догадки. Но много добре го запомни.
Единствено с цел да внимава да не му попада на пътя.
Дали защото Пастухов добре запомни позорното напиване, или защото у него се пробудиха неочаквани способности, но след известно време той започна да забелязва и други хора със странни очи. За себе си Пастухов ги наричаше „вълци“ и „кучета“.
В погледа на първите го имаше спокойното равнодушие на хищника — не злобно, не; вълкът разкъсва овцата без злоба, а по-скоро с любов. От такива Пастухов просто странеше, стараейки се да не привлича вниманието им.
Вторите,
