Джонатан Келерман
Самозащита
(книга 9 от "Алекс Делауер")
На дъщеря ми Илана —
изящен и вълшебен разум, прекрасен дух,
в който — винаги! — звучи музика.
1.
Усмихваше се, както обикновено.
От креслото й се откриваше красива панорама към океана. Тази сутрин той бе като нагънато сребристо платно, позлатено от лъчите на изгряващото слънце. Тройка пеликани плавно летяха над вълните. Съмнявах се, че тя изобщо забелязваше всичко това.
Размърда се в креслото, опитвайки да намери удобна поза.
— Добро утро, Луси.
— Добро утро, доктор Делауер.
Дамската й чанта бе оставена до нозете й — огромна ръчно плетена торба от конопени конци с кожени презрамки. Носеше бледосин памучен пуловер и плисирана розова пола. Косата й бе с цвета на еленова козина и стигаше до раменете, където краищата й се извиваха в меки букли. Слабото й лице бе осеяно с бледи лунички; имаше широки скули и приятни черти, над които се открояваха огромни кафяви очи. Изглеждаше по-млада от двадесет и пет.
— Така — каза тя, свивайки рамене, все още с усмивка на лицето.
— Така.
Усмивката угасна.
— Днес искам да говоря за него.
— Добре.
Прикри с ръка устата си, после отдръпна пръсти от лицето.
— За нещата, които правеше.
Кимнах мълчаливо.
— Не. Нямам предвид онова, което вече сме обсъждали. А неща, за които не съм говорила досега.
— За подробностите.
Стисна устни. Едната ръка лежеше в скута й, пръстите й започнаха да барабанят.
— Не можете да си представите.
— Четох протоколите от съдебния процес, Луси.
— Всичките ли?
— И подробностите, свързани с местопрестъплението. Свидетелските показания на детектив Стърджис. — „Както и подробностите, споделени в частен разговор с него.“
— О!… В такъв случай, предполагам, наистина сте в течение. — Обърна очи към океана. — Надявах се, че ще успея да преживея всичко сама, но с изненада установих, че непрекъснато мисля за това.
— Сънищата?
— Не, това са мисли, които ме будят нощем. В съзнанието ми се появяват картини, когато съм на работа, докато гледам телевизия, по всяко време.
— Картини от процеса?
— Най-лошото от процеса — онези фотосвидетелства. Или непрекъснато изплуват пред мен различни лица: родителите на Кери Филдинг, съпругът на Ана Лопес. — Извърна поглед. — Неговото лице. Струва ми се, че изживявам всичко отново.
— Не е минало много време, Луси.
— Два месеца не са ли много време?
— Не и за онова, през което премина.
— Предполагам. През цялото време, докато седях на пейката на съдебните заседатели, имах чувството, че съм сред бунище за токсични отпадъци. Колкото по-тежки ставаха свидетелските показания, той сякаш повече им се наслаждаваше. Играта с втренчените погледи… онези глупави сатанински татуировки по ръцете му. Сякаш ни предизвикваше да проумеем колко е лош. Като че ли ни предизвикваше да го накажем.
Усмихна се кисело.
— Ние приехме предизвикателството достойно, нали? Мисля, че имахме привилегията да го изпратим в затвора. Защо тогава не се чувствам привилегирована?
— Крайният резултат може да е достоен, но пътят до него…
Поклати глава, сякаш не бях разбрал думите й:
— Той се е изходил върху тях. Вътре в тях. След като… дупките, които правел в телата им! — Сълзите изпълниха очите й. — Защо?
— Не съм в състояние да дам дори бегло обяснение на действията му, Луси.
Известно време запази мълчание.
— За него всичко е било голяма игра. В някои отношения беше като пораснало дете, не мислите ли? Превръщал е хората в кукли, за да може да си играе с тях… Някои деца играят по този начин, нали?
— Ненормалните деца.
— Мислите ли, че е бил малтретиран, както самият той твърдеше?
— Няма свидетелства, които да го потвърждават.
— Да — продължи тя, — но все пак. Как човек би могъл… Възможно ли е да е бил в някакво особено състояние, раздвоение на личността, както твърдеше онзи психиатър?
— За това също не съществуват доказателства, Луси.
— Зная, но вие как мислите?
— Считам, че налудничавото му поведение по време на процеса целеше да бъде признат за невменяем.
— Значи считате, че разсъдъкът му е здрав?
— Не зная дали „здрав разсъдък“ е най-точният израз, но със сигурност не беше с психични отклонения, нито пък е пленник на неконтролируеми пристъпи. Съзнателно е вземал решение за онова, което е правел. Харесвало му е да причинява болка.
Докосна мократа си буза.
— Не мислите ли, че е бил болен?
— Не, доколкото не е предприел лечение с лекарства, хирургическа интервенция или дори психотерапия. — Подадох й салфетка.
— Значи смъртта е била необходимост.
— Необходимост е да го държим далеч от нас и от другите хора.
— Е, това поне направихме, нали? Районният прокурор каза, че ако изобщо някой влезе в газовата камера, то това ще е той. — Засмя се нервно.
— Това притеснява ли ви? — попитах
