Читаем онлайн «Гибелта на царете» 3 cтраница

отвъд изтеглените на брега кораби. Един от предметите уцели готварския огън. Резултатът бе ужасяващ.

Глинената топка се взриви, разпръсквайки пламъци сред войниците, които озариха дрехите и кожата на мъжете. Войниците се паникьосаха и започнаха да бягат към високите хълмове. Един, чиято туника гореше, се блъсна в Атеос. Последва силно свистене и робата на жреца се възпламени в синьо и жълто.

Атеос изпусна ножа си и заудря пламъците с ръце, но пръстите му също се запалиха. Той с писъци се затича към брега, търсейки убежището на студеното море. Огънят танцуваше по тялото и косата му.

Агамемнон видя как жрецът се препъна и падна. Робата му вече бе изпепелена, а кожата — почерняла. Пламъците все така го покриваха и поглъщаха плътта му.

Още един готварски огън наблизо се взриви. Агамемнон се затича нагоре, препъвайки се по назъбените скали. После се обърна, за да погледне към морето. Чак тогава, след като вятърът се надигна и разпръсна мъглата, царят видя колосалния кораб в залива с два реда гребла и огромно бяло платно, върху което имаше черен кон, изправен на задните си крака. Владетелят на Микена се изпълни с безпомощна ярост. Въпреки че никога не бе виждал галерата, знаеше името й. Всички, които плаваха сред Великата зеленина, знаеха името на този кораб. Това бе „Ксантос”, предводителят на флотата на Хеликаон Подпалвача.

Долу на брега моряците се суетяха по палубите на корабите си и се опитваха да ги изтеглят във водата. Задачата не беше лесна, защото бяха твърде натясно. Една галера почти успя, но точно когато екипажът се качваше на борда й, два снаряда я уцелиха. Огнени стрели озариха небето, издигнаха се над „Ксантос”, а после се спуснаха към палубите, вече хлъзгави от нефтар. Галерата пламна. Моряци с подпалени дрехи заскачаха в морето.

Агамемнон гледаше с безпомощен гняв, докато още огнени кълба валяха сред флотата му, а свирепите огньове се разпростираха по сухите греди и в трюмовете. Източният вятър подсилваше пламъците и те заскачаха от кораб на кораб. Ужасени от огъня, микенците се спуснаха към хълмовете.

„Ксантос” бавно прекоси залива, а глинените топки с нефтар удряха кораб след кораб, следвани от свистящи във въздуха огнени стрели. Двадесетина микенски кораба и около четиридесет транспорта вече горяха, а пламъците се издигаха високо в небето.

Луната се появи иззад облаците и озари Кораба на смъртта. На носа се покатери войн в бронзова броня, който се загледа към опустошението, което бе причинил. После вдигна ръка. Редиците гребла се спуснаха във водата и „Ксантос” се завъртя към откритото море.

Една бяла фигурка притича край Агамемнон. Кльощавото момиче бе изпълзяло от олтара и тичаше към хълмовете.

Никой не се опита да я спре.

КНИГА ПЪРВА Падането на мрака

I СБОГУВАНЕ C ЦАРИЦАТА

Хеликаон стоеше на кърмата на „Ксантос”, загледан назад към горящата флота. Не изпита удовлетворение, докато огньовете озаряваха нощното небе.

Свали шлема си и се наведе над парапета, отправил взор на изток. Там, около далечната крепост на Дарданос, също горяха огньове и „Ксантос” бавно се връщаше при тях.

Бризът по лицето му бе хладен и той стоеше сам. Никой не се приближаваше към него. Дори морякът на руля държеше погледа си вперен право на изток. Осемдесетте гребла на огромната галера се плъзгаха ритмично в тъмната вода и звукът бе като туптене на сърце.

Халисия бе мъртва. Царицата на Дардания бе мъртва. Жена му бе мъртва.

И сърцето му беше разбито.

Двамата с Гершом се бяха изкачили по стръмната скала до мястото, където бе паднала. Малкият Декс стоеше сгушен до нея, а черният жребец чакаше наблизо. Хеликаон дотича до жена си, коленичи и я вдигна на ръце. На хълбока й имаше жестока рана и земята наоколо бе напоена с кръв. Главата й увисна назад, а златната й коса се спусна свободно.

Декс извика:

— Тате!

Той прегърна тригодишното дете.

— Трябва да сме много тихи — прошепна момченцето. — Слънчевата жена спи. — Гершом го вдигна. — Скочихме ей оттам — каза Декс възбудено, сочейки към бездната и изгорения мост. — Избягахме от лошите хора.

Хеликаон прегърна Халисия. Тогава тя отвори очи и му се усмихна.

— Знаех, че ще… дойдеш — прошепна царицата.

— Тук съм. Бъди спокойна. Ще те отведем в двореца и ще зашием раните ти.

Лицето й бе пребледняло.

— Толкова съм изморена — каза му тя и очите му се замъглиха от сълзи.

— Обичам те — прошепна той.

Халисия въздъхна.

— Толкова… сладка лъжа.

Тя не каза нищо повече, повече никога нямаше да проговори, и той остана коленичил и обвил ръце около нея.

От другата страна на бездната звуците на битката станаха по-силни. Хеликаон не вдигна поглед. Хектор и Троянският кон бяха отблъснали микенците по дефилето към Безумието на Парнио и там врагът даваше последен отпор.

Ала на него не му пукаше. Прокара пръсти през златната коса на Халисия и се вгледа в мъртвите й очи. По