Читаем онлайн «Змията» 3 cтраница

минеха хиляда пияни гнома, крещящи бойните си химни. А за моето присъствие човекът изобщо не заподозря. Можех да изтанцувам една джанга зад гърба му и той нямаше да се обърне. Стражникът явно се надяваше да открие в носа си съкровищата на Короната. Така че в градчето на пътуващите артисти се озовах без никакво усилие.

Не пристъпвах в осветеното от факлите пространство, а при най-малкия подозрителен шум се притаявах, отваряйки очите си на четири. Но въпреки това веднъж едва не се сблъсках с безшумно крачещ човек, носещ на раменете си добре охранен питон. Наложи се бързо да се мушна под една от каруците. Без други приключения аз обходих почти цялата територия, но фургона с червените колела така и не го открих. Нима Гозмо беше сгрешил? Остана непроверена само северната част на лагера, наблъскана основно с клетки на разни животни.

Космато-зъбатите обитатели се оказаха далеч по-бдителни от хората. Някои ме проследяваха с поглед и отново заспиваха, други започваха да се мятат из клетките си. Огромният, обрасъл с ръждивочервеникава козина мамут явно очакваше някакво лакомство от мен, защото изсумтя неодобрително зад гърба ми, а една отвратителна маймуна се разкрещя ядосано по мой адрес и ме замери с бананова обелка. Побързах да се отдалеча, преди стражата да е дошла да провери защо се е разкрещяла проклетата гадинка.

Търсеният фургон видях внезапно и веднага отскочих назад, зад клетката със султанатския тигър. Поех си дъх и изругах наум. Ах ти, Гозмо! Браво на теб! Но нищо. Има време да ти припомня как ти „никога не си ми давал гнили Поръчки“. Неслучайно заподозрях, че работата е съмнителна и всичко ще се окаже много по-сложно, отколкото ме уверяват. Районът около фургона беше ярко осветен от множество горящи факли, а недалеч от мен стоеше жълтоок, сивокос, мургав младеж, в който без никакъв проблем разпознах тъмен елф от горите на Заграбия. В първия момент направо не повярвах на очите си — тази раса много рядко излиза от земите си. А да ги видя в пътуващ театър… ума ми не го побираше.

За всеки случай погледнах отново от своето укритие, за да се уверя, че очите не ме лъжат. Не ме лъжеха, Х’сан’кор да ме отнесе! Това наистина беше елф: стърчащите изпод долните устни глиги и кривия меч с’каш на гърба му с нищо друго не можеха да бъдат сбъркани.

За мое щастие той не ме забеляза. Изругах отново, когато иззад фургона се появи втори тъмен. Този пък носеше лък и аз изстенах разочаровано. Да се състезаваш със скоростта на елфийски стрели е мисия неприятна. И това се нарича „фургонът не се охранява“?!

През вратата няма да мина. Това беше сигурно. Е, разбира се, може да се направя на достатъчно нахален и да помоля момчетата да ме пуснат за малко, но при тъмните чувството за хумор е доста закърняло. Така че не си заслужава дори да опитвам.

Да изчезна поживо-поздраво? Не бях произнесъл ритуалната фраза при приемане на Поръчката и ако нещо не се получи, никакви последствия не ме заплашваха. Но… да се откажа, без дори да направя опит да го направя?! В мен заговори инатът и гордостта на крадеца. Да ме отнесе мракът, някакви си двама жълтооки ли няма да успея да измамя?! Освен това сега просто бях длъжен да разбера какво пазят тъмните елфи. Това трябваше да е наистина голяма ценност.

И така, вратата отпадаше. Прозорците, поради липса на такива, също. Какво оставаше? Правилно. Люкът на покрива. Фургоните, изработени в Низината, винаги имат такова нещо. Целият проблем е в това как да се добера до него.

Реших да импровизирам и да използвам подръчни средства. А в случая подръчното средство беше показалата се между решетките опашка на султанатски тигър. Само да бяхте чули как изрева изненаданата котка, когато с все сили я дръпнах за опашката! Звярът яростно атакува, удряйки решетката с цялата си тежест, но аз вече бях изчезнал. Бързо заобиколих клетката и се озовах зад фургона. Сметките ми се оказаха правилни — елфите се съсредоточиха на избухналата сред животните неразбория. Тигърът беснееше и искаше кръв, маймуните врещяха, мамутът тръбеше. Страхотна нощ!

Докато моите нови приятели гледаха в противоположната посока, аз колкото се може по-безшумно се покатерих на покрива и се пльоснах на него като джудже върху купчина злато. Елфът с лъка, с поставена на тетивата стрела, прикриваше приятеля си, който беше тръгнал да проверява какво се случва. Сега най-важното беше на тъмните да не им хрумне да вдигнат поглед нагоре.

Люкът ме поизпоти. Оказа се заключен и без никакви видими ключалки, така че в този случай шперцовете нямаше да са ми от полза и аз измъкнах ножа. След около минута упорита работа бях готов. Ослушах се, но изглежда вътре нямаше никого. Изчаках още няколко минути, скочих долу и като държах арбалета в готовност, се огледах.

Плътна тежка завеса разделяше помещението на две части. Никакъв намек за стоката. Така че без да се бавя, дръпнах черната завеса към стената и така си и останах с отворена уста.

На пода, свила колене към брадичката си и