Читаем онлайн «Виелица на сенките» 3 cтраница

яма, чието дъно бе осеяно със заострени колове като гърба на таралеж.

— Сега си представи, Халас, какво би се случило, ако не крачиш точно зад мен — усмихна се елфът, святкайки с глиги за по-голяма убедителност.

Халас озадачено изсумтя, свали си шлема, почеса се по тила, но стриктно взе да стъпва в стъпките на човека пред него чак когато елфът обезвреди още два капана — скрит в храстите самострел и масивен дънер, провесен високо в короната на огромен дъб точно над пътечката. Ако такова нещо рухнеше долу, със сигурност щеше да смаже някой.

— Кой е сложил тези капани, Еграсса? — полюбопитства Фенерджията, докато преместваше страховития си двуръчен меч от лявото рамо на дясното.

— Кой знае — хитро се усмихна елфът и погледна нисичкия човек. — Пътеките са прекалено много, за да контролираш всяка.

— Но ти знаеш къде какъв капан има! — Мумр реши да упорства и на всяка цена да получи отговор на въпроса си.

— Малко магия — в това е цялата хитрост — тъмният елф загадъчно се усмихна и намести с’каша на гърба си.

Ясна работа, тъмният нямаше намерение да споделя тайните на своя народ с чужди.

Веднъж, след като Кли-кли се пльосна по корем в едно блато (беше прекалено нетърпелив да се озове в храстите), на пътеката пред нас се появи лос. Изглеждаше като кралят на лосовете, размахът на рогата му надвишаваше три ярда. Лосът подуши въздуха, погледна безизразно към нас с огромните си кадифени очи и като направи елегантен скок с дългите си мощни крака, изчезна в смърчовете край пътеката. Изглеждаше, сякаш в Заграбия просто няма малки животни. Сега този лос, преди — глигана.

Халас огорчено изсумтя и изрази съжаление, че не се е сетил да убие звяра.

— С него вече наистина щяхме да се наядем!

На което Делер весело се засмя и каза, че целият разум на гномите явно е останал в брадите им, в противен случай щели да знаят, че не трябва да се забъркваш с огромни чудовища.

По цял ден в клоните на дърветата чуруликаха, цвърчаха и пееха птици. Дъбовете ни шепнеха приспивни песни, а совите успокояващо бухаха в нощната тишина. На четвъртия ден от нашето пътуване Миралисса каза, че трябва да увеличим преходите и вече ще вървим и през нощта. Някой тихо изстена (като че ли бях аз), но, естествено, никой не обърна нужното внимание на това.

Имаше пълнолуние и светлината в гората се оказа предостатъчно, а и елфите, изглежда, виждаха в тъмното като котки. Сега вървяхме през по-голямата част от нощта и лягахме да спим чак на разсъмване, за да продължим отново похода си към Храд Спайн в ранните часове на деня.

През нощта разбрах каква е магията на Заграбия. По това време гората се преобразяваше, превръщайки се в див, чужд, тайнствен, но по свой си начин прекрасен свят. Тъмни клони-ръце на дъбове и кленове, тайнствен шепот в короните — дали шепнеха събудени от вятъра листа или си общуват едно с друго неведоми същества. Шепот, писукане, леко хихикане се разнасяха от дърветата, храстите и високата трева. Понякога ни следяха ярко блещукащи миниатюрни очички. Зелени, жълти, червени. Нощните обитатели на гората наблюдаваха, говореха си, но не бързаха да излязат от дупките си пред нас.

— Какви са тези? — попитах шепнешком Кли-кли.

— Ти за бърборковците ли? Моят народ ги нарича горски духове. Всяко дърво, храст, горска поляна или поток си има свой собствен горски дух. Не им обръщай внимание, те са напълно безобидни.

— Така си е, безобидни са — Делер пробва с палец едното от остриетата на секирата си. — Да можеше да видиш какви горски духове има в Спящата гора! Не знаеш какво да очакваш от тях, а тези тук си стоят кротко и никого не закачат…

— Само зяпат — довърши Халас след Делер.

— Точно така — по изключение се съгласи с него джуджето.

Но духовете далеч не бяха всичко, което обитаваше нощна Заграбия. Веднъж видяхме как въздухът в гората сякаш гори. Хиляди светулки плуваха между дърветата и мигаха в изумрудено, тюркоазено и червено. Кли-кли хвана десетина от тези безобидни създания и ги сложи на раменете си. Няколко минути гоблинът светеше като някакъв светец от историите на жреците, след това на светулките им доскуча да се возят на кралския шут и те излетяха като някакъв ярък жив калейдоскоп към своите събратя.

Нощта беше времето на совите, безшумно носещи се в лунната светлина над горските поляни. Птиците търсеха храна, вслушвайки се в звуците, идващи от тревата. Нощта беше времето и на вълците — на няколко пъти чувахме далечния им вой. Нощта беше времето и на същества, чиито имена не знаех. Крясъци на нощни птици, повече приличащи на смях на луд, ревове, миризми, чуруликане, ръмжене. В нощта живееха най-различни същества и не всички бяха благоразположени към неканени гости. Четири пъти Еграсса и Миралисса ни отвеждаха встрани от пътеката и ние, скрити, чакахме опасността да отмине. Какво ни заплашваше и от какво се криехме в храстите, елфите така и не си дадоха труда да ни обяснят. Но в такива моменти дори неспокойният гоблин и