Читаем онлайн «Сянката на Инквизитора»

Джийн Улф Сянката на Инквизитора  (книга 1 от  " Книга за новото слънце")

1 ВЪЗКРЕСЕНИЕ И СМЪРТ

Струва ми се, че още тогава предусещах по някакъв начин какво ме очаква. Заключената, проядена от ръждата порта, между чийто пречки се виеха като планински пътеки ивици речна мъгла, се е запечатала в съзнанието ми като символ на моето изгнание. Ето защо трябва да започна своя разказ с последиците от онова плуване, при което аз, Севериън, послушникът на инквизиторите, за малко не се удавих.

— Стражът го няма — рече моят приятел Рош на Дрот, който вече се бе уверил в това със собствените си очи.

Еата предложи неуверено да заобиколим отстрани. Момчето вдигна бледата си, покрита с лунички ръка и посочи нагоре към виещата се хиляди стъпки стена, която заобикаляше бедняшкия квартал, за да се извиси стремително чак до високата фасада на Цитаделата. Аз наистина щях да измина този път, но по-късно. Доста по-късно.

— И да опитаме да преминем през външното укрепление без пропуск? Веднага ще ни обадят на учителя Гурлойс.

— Но къде се е дянал стражът?

— Няма значение. — Дрот разтърси портата. — Еата, виж дали няма да можеш да се провреш между решетките.

Дрот беше нашият предводител. Еата пъхна едната ръка и единия си крак между железните прътове, но веднага стана ясно, че няма да може да провре цялото си тяло от другата страна.

— Някой идва — прошепна Рош и Дрот изтегли Еата обратно.

Погледнах надолу по улицата. Фенерите се поклащаха сред приглушените от мъглата стъпки и гласове. Понечих да се скрия, но Рош ме хвана за ръката и каза:

— Чакай, виждам пики.

— Мислиш ли, че стражите се връщат?

Той поклати глава.

— Твърде много са.

— Поне дванайсетина мъже — каза Дрот.

Все още мокри от водите на Гиол, ние зачакахме. В дълбините на съзнанието ми, все още стоим там, зъзнещи в студа. Тъй както всичко нетленно се стреми към саморазрушение, онези мигове, които отпърво изглеждат мимолетни, се възраждат — не само в паметта ми, която в крайна сметка не губи нито един спомен, но също и в ударите на сърцето и настръхването на косата ми, подновявайки се точно както нашата империя възвръща всяка сутрин нявгашното си величие под пронизителните звуци на собствените си фанфари.

Доколкото можех да видя на жълтеникавата светлина на фенерите, мъжете нямаха брони, но както бе забелязал Дрот, освен пики, носеха тояги и брадвички. Техният предводител бе затъкнал на колана си дълъг, двуостър нож. Онова, което ме заинтригува повече, беше масивният ключ, окачен на врата му. На пръв поглед ми се стори, че не е изключено да пасне чудесно в ключалката на портата.

Малкият Еата закърши нервно ръце. Мъжът вдигна фенера на главата си.

— Откога чакаме да влезем вътре, добри ми човече — извика Дрот. Той беше най-висок измежду нас, но придаде на смуглото си лице смирено и почтително изражение.

— Не и преди зазоряване — промърмори дрезгаво предводителят. — По-добре си вървете у дома, млади люде.

— Добри ми човече, стражът трябваше да ни пусне, но го няма.

— Няма как да влезете през нощта. — Предводителят сложи ръка на дръжката на ножа си и направи крачка напред. За миг се изплаших, че знае кои сме.

Дрот отстъпи, а ние се скупчихме зад него.

— Кои сте вие, добри ми човече? Не сте войници.

— Доброволци сме — отвърна единият от мъжете. — Дошли сме да пазим мъртвите си.

— Тогава можете да ни пуснете.

Предводителят се извърна настрани.

— Никой няма да влезе освен нас.

Ключът му проскърца в ключалката и между крилата на портата се появи неголям процеп. Еата се стрелна през него, преди някой да успее да му попречи. Един от мъжете изруга и предводителят им, заедно с още двамина, хукнаха след момчето, но малкият беше твърде пъргав. Видяхме светлата коса и дрипавата му ризка да криволичат сред хлътналите бедняшки гробове малко преди да потънат в морето от надгробни плочи. Дрот се опита да го последва, но двамина от пазачите го сграбчиха за ръцете.

— Трябва да го намерим. Няма да смутим покоя на мъртвите.

— Но защо искахте да влезете вътре? — попита един от доброволците.

— За да събираме билки — отвърна му Дрот. — Чираци лечители сме. Не искате ли болните да бъдат лекувани?

Доброволецът се втренчи в него. Мъжът с ключа бе пуснал фенера си, преди да хукне след Еата и сега фенерите бяха два. На мъждивата им светлина доброволецът изглеждаше доста глуповат и наивен. Мисля, че беше прост черноработник.

Дрот продължи:

— Сигурно знаеш, че някои билки трябва да бъдат събирани на лунна светлина от гробищна пръст, за да остане ненакърнена лековитата им сила. Скоро ще скове студ и ще затрие всичко, затуй учителите ни искат да попълнят запасите си за през зимата.