Читаем онлайн «Детето на нощта»

Джеймс Баркли Детето на нощта Хрониките на гарваните #3

Посвещавам тази книга в памет на Стюърт Бартлет

- истински верен приятел за мен,

прекрасен съпруг за Вив и баща за Тим, Ема, Клер и Ник.

Стюърт, липсваш на всички ни.

Това е за теб.

И този път имаше хора, които ми помогнаха да облекча про­цеса на писането и ми предлагаха верните отговори в точния момент. Благодаря ти, Алън Миърнз - ти ми подсказа важна липсваща брънка, докато вървяхме към кръчмата в Килърни. Благодаря на Лайза Едни, Дебора Еразмус и Лора Гълвин за думите, които ми подариха. Благодаря на Дейв, Дик, Джордж и Пит, които продължават борбата за доброто дело и от мое име. Благодаря и на Саймън Спантън, чиято подкрепа и вдъхнове­ние ми помагаха да преживея година, която понякога беше твърде трудна за мен.

Гарвани

Хирад Хладнокръвния

Незнайния воин

Илкар

Дензър

Ериан

Магове от Школите

Дистран, Господар на Хълма,

Ксетеск Вулдарок, Господар на Кулата,

Дордовер Херист, Върховен старейшина,

Листерн Ситкан, магистър,

Ксетеск Лиана, дъщеря на Дензър и Ериан

Воини, моряци, графове

Рай Дарик, генерал,

Листерн Аеб, Закрилник

Ренерей, елфида от Гилдията

Дреч Трюун, елф от Гилдията

Дреч Джасто Арлън, граф на Арлън Селик, водач на Черните криле

Джевин, капитан на „Слънцето на Калеюс“

Ал-Дречар

Ефимер, Клирес, Мириъл, Авиана

Каан

Ша Каан - Велик Каан, Хин Каан, Нос Каан

Когато Невинната обязди стихиите и земята се ширне смазана и разкъсана, ще настъпи краят на Разкола и от хаоса ще се въздигне Единството.

Тинджата, Висш маг в Дордовер

Пролог

Джарин бе ловил риба в земите северно от Зъбите на Сунара през целия си дълъг живот. Познаваше изтънко реда на при­ливите иютливите, както и сприхавите прищевки на вятъра. Знаеше колко прекрасно може да бъде усамотението. Заложи примамките и пусна въдиците на завет в дълбоко заливче и се­га оставаше чудесното очакване - времето, което толкова оби­чаше. Сви единственото платно на малката лодка и се излегна по гръб, полюшван леко от вълничките.

Отвори стомната с вино, смесено с вода, извади дебела фи­лия с шунка от торбата и подреди всичко до себе си. Загледа се във великолепната синева на небето, пресечена от тънки иви­чести облачета.

Сигурно бе задрямал, защото рязко се сепна - усети как лод­ката се завърта някак странно. Слънцето се бе изместило мал­ко наляво. Нещо нарушаваше съвършенството на деня, а дале­чен рев дразнеше слуха му.

Подпря се на лакти, вдигна глава и почовърка с пръст в ля­вото си ухо. Не чуваше никакви птици наоколо. През годините така привикна към резките крясъци на кръжащите чайки, че тези звуци не привличаха вниманието му. Но в този миг мъл­чанието на птиците го смути. Животните имат остър усет.

Съзнанието му се избистри от сънливостта. Нещо не беше наред наоколо. Небето си оставаше прекрасно, ала въздухът на­тежа като пред дъжд. А водата завличаше лодката навътре, ма­кар че беше време за прилив. И грохотът май отекваше от върховете навътре в сушата - неземен шум, който така го уплаши, че чак го присви стомахът.

Джарин се смръщи, надигна се и някакво движение в море­то прикова погледа му. Вцепени се.

С неимоверна бързина към него прииждаше водна стена, а зад нея се сгъстяваха и тъмнееха плътни облаци. Тази страхо­вита, надвисваща, покрита с пяна синьосива планина се прос­тираше докъдето погледът му стигаше и в двете посоки.

Просто гледаше, не стори нищо друго. Би могъл да издърпа котвата, да опъне платното и да обърне лодката към брега, но нямаше смисъл. Гигантската вълна се издигаше на повече от сто стъпки, нямаше къде да се скрие от нея и само щеше да на­мери смъртта си, запратен върху ръбестите скали.

Открай време Джарин се заричаше, че ще посрещне гибелта с отворени очи. Затова се изправи в лодката, изрече набързо молитва към духовете да го пренесат в пристанището, приюти­ло душите на предтечите, и се наслади на смразяващата мощ на стихията до мига, когато тя го потопи в забравата.

1

Покритата с чергило каруца трополеше към Ястребови зъбе­ри по обраслите коловози на коларския път край гората. Коле­лата подскачаха по камъните, дървенията скрибуцаше, метал­ните нитове скърцаха. Коларят подканяше двата си коня да по­бързат, плющеше с поводите и подвикваше насърчително, а жи­вотните теглеха неустойчивия товар с такава скорост, че краят беше неизбежен.

Но имаше време дотогава.

Всеки подскок по неравностите раздрусваше коларя, Който изви глава да погледне през рамо. През облака прахоляк зад каруцата виждаше, че онези приближават. Шестимата конни­ци бързо скъсяваха разстоянието, не им пречеше теренът,