Читаем онлайн «Принцеса на пепелта » 123 cтраница
все още неспособна да повярвам на онова, което виждам.
Тя свива рамене.
— През по-голямата част от живота ви, съм живяла на другия край на света — подема тя. — Кралският двор никога не е бил моето място. Сигурна съм, че сме щели да се срещнем в даден момент, особено ако обсадата не се бе състояла — тя спира за момент и стисва устни, а погледът й омеква, докато оглежда лицето ми. — Не мога да ви опиша колко щастлива съм да ви видя. Чувствам се така, сякаш частица от нея се е завърнала.
И макар и да изрича тези думи, усещам, че не е искрена. Те са повече за публиката, отколкото за мен, и съм наясно, че трябва да отвърна с нещо подобаващо.
— И аз изпитвам същото — уверявам я, макар и да продължавам да си напомням, че тя не е майка ми. Не познавам тази жена и със сигурност не знам дали мога да вярвам на онова, което ми казва.
Изправям се смело.
— Сигурна съм, че имаме много неща, които трябва да обсъдим, лельо — добавям, лепвайки си онази фалшива усмивка, която винаги носех в кралския двор. Същата, която се надявах, че никога повече няма да използвам отново.
— Така е — съгласява се тя със същата усмивка. — Разбрах, че сте ми донесли подарък.
Сетих се, че подаръкът е Сьорен, който в момента спеше с вързани крака и ръце.
— Принц Сьорен не е за вас. Той е политически затворник — заявявам. — Докато е тук, ще се отнасяме възможно най-хуманно с него.
Тя присвива устни.
— Очаквате да храним каловаксиец, докато ние живеем само с половината от провизиите си? — възмущава се тя. — Що за разплата е това?
— Времето за разплата още не е дошло — отвръщам равно, а сетне надигам глас, така че и тълпата да ме чуе добре. — Все още сме замесени в игра, в която имаме малък шанс да спечелим, и принцът е единственото ни асо. Трябва да го поддържаме в добро състояние, иначе ще ни бъде безполезен.
Владетелката на Драгонсбейн за миг поглежда встрани, към тълпата, а щом отново се обръща към мен, усмивката й е още по-широка и по-фалшива от преди.
— Разбира се, Ваше Височество. Лично ще се погрижа.
Тя извиква на двама мъже:
— Доведете затворника на кораба.
— Ще го проверявам редовно, за да съм сигурна, че се грижите добре за него — уверявам я.
Но щом се обръща към мен, усмивката й изглежда направо хищна:
— Не мисля, че ще бъде нужно — отвръща тя. — Нито пък мъдро. Някои хора вече разправят, че принцът ви е твърде мил.
Думите й са добре прицелени и ми е трудно да запазя деловия си израз. До мен Херон се изпъва като струна, която всеки момент ще се скъса:
— Внимавайте как говорите на вашата кралица — предупреждава я той, и макар че гласът му беше тих, в него се усеща известна закана.
Веждите на владетелката на Драгонсбейн потрепват насмешливо:
— Само давах съвет на племенницата си. Хората говорят и трябва да внимаваме какво казват, за да не ни наранят.
— Тогава да дойдат да ми го кажат в лицето — отвръщам й с леден тон. — А междувременно принцът ще се храни с половината от моя дял.
— И от моя — добавя Херон секунда по-късно.
За момент, Артемизия изглежда така, сякаш щеше да се присъедини към нас, ала в присъствието на майка си се бе превърнала в сянка на момичето, което беше — сега тиха и несигурна, каквато никога не съм я виждала. Разбирам я. Все пак аз не помня да съм виждала майка си ядосана, но съм сигурна, че би изглеждала точно така, както ме гледа владетелката на Драгонсбейн в момента — стиснала челюст, със суров поглед и свити устни. За миг се чувствам като дете, което всеки момент ще го накажат. Ала не съм дете. Аз съм кралица и съм се сблъсквала с много по-страшни неща от тази жена. Затова се изправям гордо и издържам на погледа й, докато най-после тя не отмества своя.
— Както пожелаете, Ваше Височество.