Читаем онлайн «Падение и подем» 2 cтраница

настояваше да я пуснат на свобода, за да участва в нея. Но свещеникът отказваше.

Той обаче беше забравил, че преди да стане Гриша и светица, тя беше едно от малките привидения в Керамзин. Двамата с момчето събираха тайни така, както Пелейкин трупаше съкровища. Добре знаеха какво е да си крадец и привидение, как да прикриват истинската си сила, как да мамят и заблуждават. Също като преподавателите в имението на княза свещеникът си мислеше, че познава момичето и неговите способности.

Но грешеше.

Той не бе чувал техния таен език, нито проумяваше решителността на момчето. Не усети кога дойде мигът, в който момичето престана да чувства слабостта си като бреме, а я превърна в своя маска.

(обратно)

Глава 1

Стоях на балкона с каменна резба разперила ръце, треперех в евтините си одежди и се опитвах да изнеса сносно представление. Кафтанът ми беше съшит от кръпки: парцалените останки от вечерната рокля, която носех при бягството ни от двореца, и крещящи парчета от завесата на — както ми бяха казали — изоставен театър в покрайнините на Сала. Мънистата по ръба на полите бяха от полилея във фоайето. Бродерията по маншетите отдавна си беше изпяла песента. Давид и Женя направиха всичко по силите си, но толкова дълбоко под земята средствата бяха ограничени.

Отдалеч обаче номерът минаваше — искрящото злато под струите светлина, привидно излъчвана от моите длани, пръскаше ярки отблясъци върху лицата на екзалтираните ми последователи долу. Но отблизо се виждаше, че всичко е съшито с бели конци, а блясъкът е фалшив. Точно като мен самата. Светица на конци.

Гласът на Аппарат прогърмя в Бялата катедрала и затворила очи, тълпата се полюшна с вдигнати ръце — същинско маково поле, — ръцете приличаха на бледи стебла, разлюлени от вятър, който не усещах. Изпълних предварително уговорената поредица от жестове, движейки се умишлено така, че Давид и Огнетворецът, който му асистираше тази сутрин, да могат да ме следват от тайната стаичка, скрита точно под балкона. Сутрешните молитви ме ужасяваха, но според свещеника тази фалшива показност бе необходимо зло. „Това е твоят дар към хората ти, Санкта Алина — казваше той. — Това е надежда.“

Всъщност това беше само илюзия, бледо подобие на светлината, която някога владеех. Сега златистото сияние идваше от пламъка на Огнетвореца, отразен от очукана огледална чиния, която Давид успя да оформи от оцелялото стъкло. Приличаше на използваните от нас чинии в битката за Ос Олта, когато опитът ни да отблъснем ордата на Тъмнейший се провали. Бяхме изненадани; с цялата ми сила, предварителните ни планове, всичката изобретателност на Давид и находчивостта на Николай пак се оказахме неспособни да предотвратим клането. От този момент нататък не бях способна да призова даже слънчев лъч. Но повечето от паството на Аппарат никога не бяха виждали истинските способности на своята светица, така че засега измамата минаваше.

Аппарат завърши проповедта си. Това беше знак и ние да приключваме. Огнетворецът накара светлината около мен да засияе ярко. Тя взе хаотично да танцува и трепка, после постепенно угасна, докато аз спусках ръце. Сега вече знаех кой отговаря за илюминациите заедно с Давид. Огледах намръщено пещерата. Харшо. Той всеки път се увличаше. След битката за Малкия дворец оцеляха трима Огнетворци, но един от тях почина от раните си няколко дни по-късно. От останалите двама Харшо бе този с по-голяма мощ, но беше и по-непредвидим.

Побързах да сляза от балкона, нетърпелива да се отърва от присъствието на Аппарат, но стъпих накриво и политнах. Свещеникът ме сграбчи за ръката, за да не падна.

— Бъди по-предпазлива, Алина Старков. Небрежна си към себе си и своята безопасност.

— Благодаря — казах. Исках час по-скоро да се отърва от него, от миризмата на рохка пръст и тамян, която го съпровождаше навсякъде.

— Днес явно не ти е добре.

— Просто съм малко непохватна. — И двамата знаехме, че това е лъжа. Макар сега да бях по-силна, отколкото когато пристигнах в Бялата катедрала — костите ми заякнаха, успявах да задържа храна, — все още бях немощна, а болки и постоянна умора терзаеха тялото ми.

— Тогава няма да е зле днес да си починеш.

Стиснах зъби. Още един ден затворена в килията. Успях обаче да преглътна чувството на безизходица и да се усмихна немощно. Знаех какво иска да види той.

— Толкова ми е студено — казах. — Ако постоя малко в Котлето, ще ми дойде добре. — Строго погледнато, това си беше самата истина. Кухните бяха единственото място в Бялата катедрала, където влагата не се усещаше толкова. По това време на деня поне един от готварските огньове, на които се приготвяше закуската, щеше да е запален. Голямата кръгла пещера сигурно вече бе изпълнена с аромата на печен хляб и сладка каша, която готвачите приготвяха от запасите сухи грахови зърна и мляко на прах, осигурени от съмишлениците на повърхността и грижливо складирани от пилигримите.

Потръпнах, за да придам